Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 147

— Нуждая се от уменията ти, малка сянка — каза той, опитвайки се да звучи възможно най-миловидно. — Ще ми помогнеш ли?

Тя вдигна лице и се понесе към него.

— Живея, за да Ви служа, крал Артас — каза тя с добродушен, макар и глух глас.

Той се насили да й се усмихне. По-лесно беше с тези, които бяха просто гниеща плът, но и това си имаше предимства. Артас се съсредоточи и започна да призовава все повече и повече от тях, изтощавайки се до такава степен, че едва си поемаше дъх. Те дойдоха, но щяха да служат на по-силния. Артас крещеше и посичаше тези, които се осмеляваха да застанат на пътя на съдбата, която им беше отредил, но колкото повече идваха, толкова повече го атакуваха. Беше слаб, а единственото нещо, което можеше да го защити, беше купчина месо. Разтреперан и задъхан, той вдигна Фростморн с отпаднали ръце. Земята се разтресе и Артас се извърна, за да види не повече от три противни огромни тела да се приближават към него.

Той свирепо вдигна Фростморн във въздуха. Той, Артас Менетил, крал на Лордерон, нямаше да се предаде без бой.

Изведнъж настъпи суматоха, изпълнена със силни крясъци. Като духове на птици, те се спускаха и нападаха чудовищата, докато ги принудиха да спрат атаката си към Артас. Огромните тела замахваха и виеха срещу призрачните фигури, които изведнъж сякаш вече се спускаха направо вътре в тях.

Противните бледи и червиви създания останаха на място, после рязко се обърнаха към немъртвите, които се тътреха към Артас. Той се усмихна доволно. Баншита. Беше решил, че Силванас е твърде погълната от омразата си към него, за да му се притече на помощ или по-лошо — че, както много други, беше станала пионка на враговете му. Но явно раздразнението на някогашната рейнджър-генерал беше отминало.

С помощта на обладаните от банши гиганти, вълната бързо намаля и не след дълго Артас се олюляваше от пристъп на внезапна слабост над купчина наистина мъртви трупове. Бледите създания се нахвърлиха едно срещу друго и взаимно се разкъсаха на парчета. Артас се зачуди дали тези, които ги бяха създали, можеха отново да съшият остатъците им. Докато се сгромолясваха на земята, духовете, които ги обладаваха, излитаха свободни.

— Благодаря ви, дами. Радвам се, че вие и господарката ви сте все още мои съюзници.

Те закръжаха във въздуха, а гласовете им бяха нежни и натрапчиви.

— Наистина, велики кралю, тя ни изпрати да те открием. Дойдохме, за да те пренесем през реката. Щом минем на отсрещния бряг, ще се спасим в пустошта.

Пустошта… също както му беше казал Кел’Тузад. Артас се успокои още повече. Явно дясната и лявата му ръка бяха единодушни. Той вдигна ръка и се съсредоточи.

— Инвинсибъл, при мен! — извика той.

След миг се появи лека мъглявина, завихри се и прие формата на конски скелет, и изведнъж и самият Инвинсибъл беше там. Артас остана доволен, че действието не му отне много усилия, Инвинсибъл все пак го обичаше. Той беше единственото нещо, което беше направил точно както трябва. Единственото нещо, което никога нямаше да се обърне срещу него, както нямаше да го стори дори да беше жив. Той го възседна внимателно, опитвайки се да прикрие слабостта си от баншитата и останалите немъртви.