Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 146

— Прекалено много са, кралю! — прозвуча гробовният глас на Кел’Тузад, изразявайки безусловна вярност, от което очите на Артас се насълзиха. — Бягай… махни се от този град! Ще намеря начин да те открия в пустошта. Това е единственият ти шанс, господарю!

Артас знаеше, че призракът е прав. Той изрева и тромаво се свлече от коня. От един замах на ръката му Инвинсибъл се дематериализира, от скелет се превърна в дух на кон и изчезна. Артас щеше да го върне, когато успееше да се отдалечи в безопасност. Той се втурна напред, стискайки с две ръце обезсиления Фростморн, без да се опитва да убие или дори само да рани, а просто разчистваше пътя пред себе си.

Портите бяха затворени, но той беше израснал в този замък и го познаваше по-добре от всеки. Познаваше всяка врата, стена и скрит коридор и вместо да се запъти към вратите, които нямаше да може да отвори сам, се втурна навътре в замъка. Немъртвите го последваха. Артас тичаше по коридорите в задната част, където преди бяха кралските покои… където веднъж тичаше с Джейна, хванал здраво ръката й. Той се спъна и му се зави свят.

Как беше стигнал до тук… да бяга в пустия замък, преследван от собствените си творения, от хората, които се беше заклел да защитава. Но не… той ги беше убил. Беше предал поданиците си срещу силата, която му беше предложил Крал-лич. Сега силата му изчезваше, сякаш изтичаше от рана, която не може да бъде затворена. Татко… Джейна…

Артас изключи мислите си за миналото. Сега не беше време да се разсейва. Имаше нужда само от скорост и хитрост. Тесните коридори ограничиха броя на немъртви, които можеха да го преследват, и той успяваше да затваря и заключва вратите пред тях, забавяйки ги поне за малко. Накрая достигна собствената си стая и тайния изход в една от стените. Той, родителите му и Калия имаха такъв изход от стаите си, за които знаеха само те, Утър и епископът. Всички, освен Артас, вече ги нямаше. Той дръпна гоблена, който висеше на стената и скриваше малката врата към изхода, после я затвори зад себе си я заключи.

Артас тичаше и се препъваше по тясното криволичещо стълбище, което щеше да го изведе на свобода. Отвън вратата беше физически и магически маскирана, за да изглежда като част от външната стена на замъка. Задъхан, Артас непохватно задърпа резето и едва не се строполи върху тирисфалската поляна. До ушите му достигна шумът от битка, вдигна поглед и застина. Примигна объркан. Немъртвите… се биеха помежду си.

Разбира се… Някои от тях все още бяха под негово командване. Все още бяха негови поданици… негови инструменти. Негови оръжия, не поданици.

Той се подпря на един студен камък и се загледа. Един от верните му призраци откъсна дългоуха глава и я запрати във въздуха. Артас потръпна от погнуса, гледайки и двамата немъртви — разлагащи се, пълни с червеи, тътрещи се неща. Без значение кой ги контролираше, и двете бяха отвратителни. Нещо проблесна и привлече погледа му — боязливо носещ се нещастен малък дух на младо момиче. Преди е била жива, но той беше убил и нея — директно или недиректно. Тя беше негов поданик. Изглежда, че все още беше свързана със света на живите. Изглежда, че помнеше какво е значело да бъде човек. Това можеше да му е от полза, тя можеше да му е от полза. Той протегна ръка към носещото се призрачно нещо, което беше създал от жажда за власт.