Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 145

Личът го очакваше, носейки се във въздуха с развята роба, а обичайното му изражение като че излъчваше и загриженост.

— Значи, пристъпите се влошават? — попита той.

Артас се поколеба. Дали можеше да му се довери? Дали Кел’Тузад щеше да се опита да отнеме силата му? Не, реши той… Някогашният некромант никога не го беше подвеждал. Винаги е бил верен на Крал-лич и на самия Артас.

Кралят кимна с усещането, че главата му ще падне.

— Да. Силите ми са източени и едва контролирам собствените си воини. Крал-лич ме предупреди, че ако не успея да стигна навреме до Нортренд, всичко ще бъде загубено. Трябва да тръгнем веднага.

Ако беше възможно празните очни кухини да изразят тревога, Кел’Тузад даваше идеален пример за това.

— Разбира се, Ваше Височество. Вие не сте и няма да бъдете изоставен. Ще тръгнем веднага, щом решите, че сте…

— Има промяна в плана, крал Артас. Никъде няма да ходите.

Той дори не ги беше усетил — доказателство за силното му изтощение. Артас се сепна при вида на тримата демони, които го наобиколиха.

— Убийци! — извика Кел’Тузад. — Това е капан! Защитете краля си от тези…

Но звукът от затръшващата се врата заглуши думите на призрака. Артас изтегли Фростморн. За пръв път, откакто го беше докоснал, откакто се беше свързал с него, го почувства тежък и почти безжизнен в ръцете си. Руните по острието едва просветваха и Артас имаше усещането, че държи просто парче метал, а не красивото и балансирано оръжие, каквото винаги е било.

Немъртвите се спуснаха към него и за един страшен миг Артас се върна назад във времето, когато за пръв път беше видял ходещи трупове. Отново стоеше пред малката селска къща, отвратен от вонята на разложение и почти вцепенен от ужас при вида на мъртвите, които го атакуваха. Много отдавна беше превъзмогнал ужаса и отвращението си от тяхното съществуване, дори беше започнал да ги харесва. Те бяха негови поданици, беше ги прочистил от живота им, за да служат за славата на Крал-лич. Те не просто се движеха, не просто се биеха, те атакуваха самия него. Бяха под пълния контрол на Властелините на ужаса. Артас събра всичките си сили и безжалостно започна да ги отблъсква, изпълвайки се със странно чувство на погнуса. Никога не беше допускал, че можеха да се обърнат срещу него.

Над шума от ударите злорадият гласът на Балназар се извиси.

— Не трябваше изобщо да се връщаш, човеко. Толкова си слаб, че вече контролираме по-голямата част от воините ти. Явно властта ти няма да трае още дълго.

Артас стисна зъби и някъде дълбоко в себе си намери още сили, още воля да се бие. Нямаше да умре тук. Но те бяха толкова много… толкова много, които преди почти без усилие контролираше, а сега неумолимо го атакуваха. Артас знаеше, че те нямат ум и се подчиняват на най-силния, но все пак… болеше. Той ги беше създал…

Артас отслабваше твърде бързо и в един момент дори не успя да парира директен удар към корема си. Тъпият меч издрънча върху бронята му, рани го тежко и той се стресна, осъзнавайки, че един немъртъв е успял да пробие защитата му.