Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 144

Силванас не беше напълно сигурна. Тя също беше подценила Артас и заедно със студената омраза в сърцето си носеше вината от участието си в кървавата му победа.

— Искате да го премахнете и се нуждаете от помощта ми — каза безцеремонно тя.

Детерок, който изглежда беше главатарят, стоеше мълчаливо, докато братята му разговаряха със Силванас. Те бяха нервни и бесни, но неговото изражение беше останало невъзмутимо. Сега вече се обади и той, с глас, изпълнен с чиста омраза.

— Легионът може да е унищожен, но ние сме натрезими. Няма да позволим някакво човече да ни победи.

Той замълча за миг и се взря във всеки един поотделно.

— Артас трябва да умре!

Блестящият зелен поглед се спря върху Силванас.

— Както ти ни следеше, малко призраче, така и ние те наблюдавахме. Очевидно немъртвият Кел’Тузад е твърде верен, за да предаде господаря си. Явно между двамата има… някаква връзка.

Сивите му устни се извиха в зловеща усмивка.

— Но ти, от друга страна… го мразиш.

Тя не мислеше, че може да скрие истината, дори да искаше — толкова силно я изгаряше вътрешно.

— В това поне сме единодушни, Властелини. Имам свои причини за отмъщение. Артас изби сънародниците ми и ги превърна в тези… чудовища.

Тя замълча за миг. Омразата към Артас и това, което й беше причинил… беше толкова силна, че й отне способността да говори. Демоните чакаха търпеливо и самодоволно. Мислеха, че могат да я използват, но грешаха.

— Мога да участвам в кървавия ви заговор, но ще бъде по моя начин.

Тя искаше да се съюзи с тях, но държеше да разберат, че не е играчка.

— Нямам намерение да заменя господаря си за някой друг. Ако искате помощта ми, трябва да приемете условието ми.

Детерок се усмихна.

— Значи заедно ще убием Рицаря на смъртта.

Силванас кимна и лека усмивка пробяга по призрачното й лице. Дните ти са преброени, крал Артас Менетил, а аз съм… пясъчният часовник.

Двадесет и две

Артас потърка слепоочията си, премисляйки отново и отново това, което беше видял. Винаги досега гласът на Крал-лич идваше само от Фростморн. Но в мига, когато жестоката болка го погълна, Артас за пръв път успя да види съществото, на което служеше. Крал-лич беше сам в средата на широка пещера, затворен в същия такъв неестествен лед, в какъвто беше Фростморн. Но това не беше гладка обвивка на тялото му. Тя беше назъбена, сякаш някой беше отчупил парче от нея.

Прикрит от леда, Крал-лич не се виждаше добре, но гласът му прониза съзнанието на Рицаря на смъртта с вик от болка.

— Опасност грози Замръзналия трон! Силата отслабва… Времето изтича… Трябва незабавно да се върнеш в Нортренд!

И после, сякаш копие се заби в корема на Артас.

— Изпълнявай!

Всеки път, когато го чуеше, Артас се замайваше и му призляваше. Силата, която пулсираше през него като адреналин, когато беше просто човек, отслабваше и вземаше от него повече, отколкото му беше дала. Той беше слаб и уязвим… нещо, което никога не си беше представял, че ще бъде, когато сграбчи Фростморн за пръв път и загърби всичко, в което беше вярвал. Лицето му беше плувнало в пот, докато с мъка се покачи на Инвинсибъл и пое към Кел’Тузад.