Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 142

За миг те просто онемяха. После Балназар се съвзе достатъчно, за да продума.

— Тази земя е наша. Немъртвите пълчища принадлежат на Легиона!

О-о, помисли си Силванас, започва се.

Самодоволната усмивка на Артас се разтегна, а гласът му безспорно звучеше злорадо.

— Вече не, демони. Господарят ви беше повален. Легионът е унищожен. Смъртта ви ще завърши цикъла.

Без да сваля усмивката от лицето си, той вдигна Фростморн. Руните по острието се раздвижиха и блеснаха. Той стисна здраво юздите и конят-скелет се хвърли върху скупчилите се трима демони.

— Това не е краят, човеко! — извика Детерок заплашително.

Властелините на ужаса бяха по-бързи от кокалестия жребец на Артас и Фростморн запя само от объркване, прорязвайки празното пространство. Демоните бяха успели да отворят портал и да избягат. Артас се намръщи, но бързо възвърна доброто си настроение. Силванас осъзна причината за това — беше успял да ги прогони, а смъртта им бе само въпрос на време.

Той вдигна очи, срещна погледа на Силванас и я прикани към себе си. Тя беше принудена да се подчини. Кел’Тузад нямаше нужда от покана и се понесе доволно към господаря си като послушно кученце.

— Знаехме, че ще се върнете при нас, принц Артас! — разпали се призракът.

Артас едва удостои верния си слуга с кратък поглед. Очите му бяха приковани към Силванас.

— Сърцето ми се вълнува — каза саркастично той. — И ти ли очакваше завръщането ми, малка банши?

— Да — отвърна студено тя.

Истина беше, трябваше да е, иначе нямаше да получи възможност за отмъщение. Той изви пръста си, изисквайки повече от нея и тя изохка от болката, която прониза цялото й нетленно тяло.

— Принц Артас — добави тя.

— О-о, вече ще ме наричаш крал. Все пак това е земята ми. Роден съм да управлявам и това и ще правя, щом веднъж…

Той замълча и си пое дълбоко дъх. Очите му се разшириха, а лицето му се изкриви от болка. Сви се върху кокалестата шия на коня си и бронираните му ръце стиснаха юздите. Силен вик на болка се изтръгна от него.

Силванас го гледаше с най-голямата радост, която беше изпитвала след ужасния ден, в който беше сринат Куел’Талас. Отпиваше от болката му, сякаш беше нектар. Нямаше никаква представа какво я причинява, но се наслаждаваше на всяка секунда от нея.

Задъхан, Артас вдигна ръка. Очите му гледаха към нещо, което тя не виждаше, а ръката му се протягаше умолително към него.

— Болката е… непоносима — Артас изскърца през зъби. — Какво се случва с мен?

Изглежда се заслуша в глас, който му отговаряше.

— Крал Артас! — извика Кел’Тузад. — Имате ли нужда от помощ?

Артас не отговори веднага. Опитваше се да си поеме въздух, после бавно се изправи и видимо се успокои.

— Не… не, болката отмина, но… cилите ми отслабнаха.

Гласът му беше изпълнен с недоумение. Ако Силванас имаше сърце, то сигурно щеше да прескочи от радост при тези думи.

— Нещо не е наред тук. Аз…

Болката отново го разтърси. Тялото му се сви, а главата му се отметна назад. Устата му се отвори за безмълвен вик от болка, а вените по шията му се издуха като въжета. Кел’Тузад пърхаше около любимия си господар като объркана болногледачка. Силванас просто гледаше студено, докато спазмите отминаха. Бавно и внимателно той се свлече от Инвинсибъл. Ботушите му удариха в плочите, подхлъзнаха се и той се строполи на земята. Призракът протегна кокалестата си ръка, за да помогне на принца… не, на самопровъзгласилия се крал да се изправи на крака.