Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 140

— От това, което спомена по-рано, разбирам, че ти и съюзниците ти сте заобиколени от немъртви. Властелинът на ужаса, който ги командва, се нарича Тикондриъс. Той използва мощен вещерски артефакт, наречен Черепа на Гул’дан. Той е причината за оскверняването на тези гори.

Илидън изправи глава.

— И искаш да го открадна ли? Защо?

Артас повдигна белите си вежди. Този схващаше много бързо и Артас реши, че заслужава поне полуистината.

— Нека просто кажем, че не харесвам Тикондриъс и този, на когото служа… би имал полза Легионът да се провали.

— Защо да вярвам на думите ти, дребен човеко?

Артас сви рамене.

— Справедлив въпрос… Нека ти отговоря. Господарят ми вижда всичко. Той знае, че цял живот си се стремил да получиш сила и сега тя е на една ръка разстояние от теб!

Бронираната му ръка се сви в юмрук пред завързаните очи на нощния елф и както очакваше, той се обърна към него.

— Вземи черепа и враговете ти ще бъдат заличени.

Илидън бавно вдигна глава и се обърна към Артас. Този слепец, който всъщност виждаше много добре, беше страховит. Елфът отстъпи назад, кимайки замислено. Без повече думи, Артас обърна Инвинсибъл и препусна назад.

Скоро Кел’Тузад щеше да го пренесе обратно. Всичко се разви според плана на Крал-лич. Само се надяваше Илидън да се окаже толкова покорен, колкото изглеждаше, иначе… нещата щяха да се усложнят.

* * *

Тя не беше жива, нито пък имаше силата да се противопостави на заповедите на този, който я беше довел с писък в новото й битие. Но Силванас Уиндранър имаше воля и Артас някак си не беше успял да я пречупи. Беше успял с толкова много други… но защо изглеждаше, че само тя няма да му се подчини толкова сляпо? Дали беше собствената й сила или просто защото той се наслаждаваше на страданието й? Сега тя беше банши и сигурно никога нямаше да разбере. Но, ако все още разполагаше с волята си, защото на Артас така му харесваше, със сигурност тя щеше да се смее последна. Така се беше зарекла, а Силванас спазваше обещанията си.

В света на живите мина много време, откакто Артас Менетил и Немъртвите пълчища пометоха родната й земя, а и много неща се случиха. Така нареченият й „господар“ беше отказал да бъде използван като пионка. Заедно с арогантната торба кости Кел’Тузад, който беше виновен за оскверняването на славния Слънчев извор, Артас заговорничеше срещу двамата Властелини на ужаса — Тикондриъс и демона Аркемонд, които бяха доведени в Азерот от самия Кел’Тузад. Силванас ги беше наблюдавала много внимателно — всичко, което Артас й беше разкрил като замисъл и военна тактика, щеше да й бъде от полза. Той не се беше опитал да премахне Тикондриъс, както беше сторил с Мал’Ганис. О, не, лукавият човешки принц вече беше подмамил някой друг да свърши мръсната работа вместо него. Злочестият изпълнител се казваше Илидън. Артас беше успял да подуши жаждата му за власт и я беше използвал срещу него, карайки го да открадне черепа на Гул’дан — легендарен вещер орк. За тази цел Илидън трябваше да убие Тикондриъс. Така Артас щеше да се отърве от демоничен Властелин, а Илидън щеше да бъде възнаграден с артефакт, който да задоволи жаждата му за власт. Предполагаше се, че всичко върви по план. Оттогава Артас и следователно и Силванас, не бяха чували нищо за Илидън.