Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 141

А колкото до Аркемонд… който беше толкова силен, че да може да унищожи славния магьоснически град Даларан с едно-единствено заклинание, бе погубен от силата на живота, който беше дошъл да погълне. Сега Силванас мразеше живите толкова, колкото и Легиона и откакто научи за падението му, се разкъсваше от смесени чувства. Нощните елфи бяха жертвали безсмъртието си, за да го победят. Чистата, концентрирана сила на природата беше унищожила демона отвътре и Дървото на света беше отдало огромната си сила като мощна ударна вълна, довела до катаклизъм.

И, когато Аркемонд беше сразен, както и скелетите му, опитът на Легиона да превземе този свят беше провален.

Силванас се откъсна от мислите си и се завърна в реалността, чувайки името на покойния и неоплакан демоничен Властелин.

— От няколко месеца не сме чували нищо от лорд Аркемонд — каза лидерът им Детерок, риейки нервно с копита. — Започна да ми писва да се занимавам с тези немъртви! Какво още правим тук?

Стояха там, където едно време бяха градините на замъка, където Артас беше дошъл да убие родния си баща и да донесе смърт на собствените си хора. Градините гниеха, както и хората тук.

— Беше ни заповядано да наглеждаме тази земя, Детерок — обади се демонът на име Балназар. — Наш дълг е да останем тук и да поддържаме Пълчищата в бойна готовност.

— Така е — включи се третият, Вариматрас. — Но досега трябваше да сме получили нови заповеди.

Силванас едва повярва на думите, които чу и се обърна към Кел’Тузад. Презираше го точно толкова, колкото и Рицаря на смъртта, на когото се преструваше, че служи предано, но умело прикриваше чувствата си.

— Легионът беше унищожен преди месеци — започна тихо тя. — Как може да не са разбрали?

— Не мога да кажа — отговори призракът. — Но колкото по-дълго останат начело на Пълчищата, толкова повече немъртви ще попият в земята. Ако нещо не е…

Думите му прекъсна шум, който Силванас никога не бе очаквала да чуе на това място — характерния звук от разбиването на врата. И двата призрака се обърнаха в посока на шума, а демоните гневно изръмжаха, застанаха нащрек и размахаха черните си криле.

Блестящите призрачни очи на Силванас се разшириха леко, виждайки не друг, а Артас, който се появи на вратата. Познатият немъртъв кон под него се изправи на задни крака. Артас не носеше шлем и бялата му коса падаше свободно около бледото му лице, а Силванас видя самодоволната му усмивка, която толкова презираше. Тя се опита да свие в юмруци нетленните си ръце, но контролът му върху нея беше толкова силен, че тя успя само леко да помръдне пръсти.

Гласът на Артас беше звучен и бодър.

— Поздрави, Властелини на ужаса — започна той.

Те се сепнаха при вида му, едва сдържайки се пред наглостта му.

— Трябва да ви благодаря, че наглеждахте кралството ми, докато отсъствах. Но повече няма да се нуждая от услугите ви.