Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 129

— Какво чудно оръжие си била — прошепна Артас. — А може би ще бъдеш и двуостър меч. Ще те наблюдавам.

Зловещата армия продължи пътя си. Артас достигна до платото. И не само го достигна, но и уби пазителите на Слънчевия извор, принуждавайки Силванас да му помогне. После причини най-големия ужас за елфите — стигна до величествения сияен басейн, който векове наред беше поддържал живота на куел’дорейците. До него стоеше и чакаше някой, когото Силванас разпозна… Дар’кан Дратир.

Значи той е предал Куел’Талас. Той е елфът, по ръцете на когото имаше кръв на хиляди — повече дори от тази, която беше пролял Артас. Обзе я ярост. Тя гледаше как златното сияние облива чертите на Артас, смекчава ги, давайки им някаква изкуствена топлина. Артас отвори красиво изработената урна, изсипа съдържанието й в извора и сиянието се промени. Започна да пулсира и да се вълнува, а в центъра на замърсения магически блясък… някаква сянка…

Дори след всичко, на което стана свидетел в този мрачен ден, дори след това, в което се беше превърнала, Силванас остана поразена от нещото, което се появи от осквернения Слънчев извор — то се извиси и вдигна ръце към небето. Скелет с рога, злорада усмивка и огън в празните очни орбити. Около него като змии пълзяха вериги, а от движенията се развяваха виолетовите му одежди.

— Прероден съм, както ми беше обещано! Крал-лич ме дари с вечен живот!

За това ли беше всичко? За да бъде съживено едно същество? Цялото клане, изтезанията, ужаса… Безценният Слънчев извор беше осквернен, беше погубен живот, продължил хиляди години… за това?

Тя гледаше погнусена към дърдорещия лич. Единственото нещо, което донякъде смекчи огромната й болка, беше да види Дар’кан — който се опита да предаде господаря си, както беше предал народа си — да умира от острието на Фростморн.

Двадесет

Студеният вятър развя белите коси на Артас, погали лицето му и той се усмихна. Хубаво беше отново да бъде в по-студената част на света. Земята на елфите с вечното си лято и тежкия аромат на цветя и живот го дразнеше. Прекалено много му напомняше градините на Даларан, където беше прекарал толкова много време с Джейна, напомняше му лехите с кученца в стопанството на Балнир. Предпочиташе вятърът да го прочиства, а студът да потиска спомените му, които не само че не му помагаха, а го правеха по-слаб. Но сърцето на Артас Менетил нямаше място за слабост.

Както винаги, беше яхнал верния си другар — Инвинсибъл. В Куел’Талас преживя неприятен момент, когато проклетият крал Анастериан, като истински страхливец, нападна невинния жребец вместо ездача му, покосявайки краката му по същия начин, по който Инвинсибъл беше загубил живота си. Инцидентът изпрати Артас назад в онова ужасно време, разтърси го из основи и в момента на битката с Анастериан отприщи ледения гняв, който доведе до края му.