Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 127

„Никога“, каза тя на гласа в ума си. Артас може да контролира движенията ми, но никога няма да пречупи волята ми. Единственият отговор беше глух и студен смях.

Те продължаваха напред покрай селцето Феабрийз и Източното Светилище. Спряха пред самите порти на Силвърмуун. Гласът на Артас не прозвуча особено мощно, но Силванас знаеше, макар да стоеше пред портите, че той е проехтял във всяко кътче на града.

— Жители на Силвърмуун! Дадох ви достатъчно възможности да се предадете, но вие упорито ги отказвахте. Днес ще бъде краят на цялата ви раса и древното ви наследство. Самата смърт е дошла да превземе дома на елфите!

Тя — рейнджър-генерал Силванас Уиндранър — беше показана като пример на сънародниците си, за да видят какво ги очаква, ако не се предадат. Те не го направиха и тя се гордееше с тях, макар да беше във властта на тъмния си господар.

Градът падна — сияйният и красив град на магията, а великолепието му беше смачкано и превърнато в чакъл. Армията от немъртви — Немъртвите пълчища, както беше чула Артас да ги нарича с неестествена топлота в гласа — продължи напред. И както преди, Артас съживяваше падналите, за да му служат и ако Силванас все още имаше сърце, то щеше да се пръсне при вида на толкова много нейни приятели и близки, които се тътреха до нея в безмозъчно подчинение. Маршът продължи през града, разцепвайки го на две с противния виолетово-черен белег, а жителите му се изправяха на крака с рани, спукани черепи или висящи вътрешности и се провлачваха след него.

Силванас се надяваше реката между Силвърмуун и Куел’Данас да се окаже непроходима бариера и за миг надеждата й като че изглеждаше реална. Артас дръпна юздите, загледан в синята вода, проблясваща на слънцето, и се намръщи. Известно време той седеше върху неестествения си кон и мръщеше белите си вежди.

— Не можеш да запълниш реката с трупове, Артас — злорадстваше Силванас. — Дори целия град да изсипеш, няма да е достатъчно. Ти беше дотук и провалът ти е прелестен.

И тогава съществото, което някога беше човек, и то неопровержимо добър човек, се обърна и се усмихна злобно на досадните й предизвикателни забележки. В същия миг тя изпадна в пристъп на жестока болка и от нетленните й устни се изтръгна още един сърцераздирателен вик.

Той беше намерил решение. Хвърли Фростморн към брега и мечът почти възторжено се завъртя и се приземи, забождайки острието си в пясъка.

— Фростморн казва…

Силванас също го чу — гласът на Крал-лич, излизащ от нечестивото оръжие, а пред шокирания й поглед водата, галеща руническото острие, започна да се превръща в лед. Лед, по който машините и воините му можеха да преминат. Той отне живота й, отне любимите й Куел’Талас и Силвърмуун, а после, преди поредното си зверство, отне и краля й.