Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 128

В Куел’Данас се съпротивляваха дълго и с всички сили. Когато Анастериан се появи пред Артас, огнената му магия нанесе сериозни щети върху ледения мост, но Артас бързо се окопити. Смръщи вежди над искрящите си очи, извади Фростморн и го засили право към елфския крал.

Силванас отчаяно се надяваше Анастериан да победи Артас, но знаеше, че няма да успее. На плещите му лежаха три хилядолетия и белият цвят на косата му, която стигаше почти до земята, се дължеше на възрастта му, а не на черна магия. Навремето е бил могъщ воин и все още беше могъщ магьосник, но с новия си призрачен поглед тя беше забелязала някаква слабост, която не беше виждала, докато беше жива. Той се изправи срещу Артас. С едната си ръка държеше древното си оръжие Фело’мелорн — „Огнен удар“, а с другата — жезъл с мощен светещ кристал.

Артас замахна, но Анастериан вече не стоеше пред връхлитащия жребец. Някак си по-бързо, отколкото очите на Силванас успяха да видят, той беше приклекнал и с чист хоризонтален замах на Фело’мелорн отсече двата му предни крака. Конят изцвили и падна заедно с ездача си.

— Инвинсибъл! — извика Артас, втрещен при вида на коня си, който се търкаляше, опитвайки се да се изправи без предните си крака.

На Силванас това й прозвуча като странен боен вик, особено след като Анастериан си беше спечелил предимство. Но когато Артас се обърна към елфския крал, лицето му изразяваше чиста болка и гняв. Изглеждаше почти като човек, като мъж, който вижда как любимото му животно се измъчва от болка. Артас бързо скочи на крака, погледна към коня си и за един кратък миг Силванас си помисли, че може би, само може би…

Древното елфско оръжие не можеше да съперничи на руническия меч и тя го знаеше. При сблъсъка на оръжията то се пръсна на парчета, а Анастериан падна, душата му беше пленена от блестящия Фростморн така, както се беше случило с още много други.

Той се строполи върху леда, безжизнен, около него започна да се образува локва кръв, а бялата му коса се разстла като наметало. Артас изтича до немъртвия си кон и поправи отсечените му крака. После го потупа, а конят изцвили и го потърка с муцуна. А Силванас, която знаеше, че той ще нарани тези, които все още обичаше, не можеше да понесе болката, мъката и изгарящата омраза към него и това, което беше сторил. Тя отпусна глава назад, разпери ръце и от нетленното й гърло се изтръгна вик — едновременно красив и ужасен.

И преди беше крещяла, докато я измъчваше. Но това беше нейната собствена болка, нейното отчаяние. Беше дори нещо много повече. Изтезание, агония и още… толкова дълбока омраза, че сякаш беше напълно непорочна. Силванас дочу и други викове, които се смесиха с нейния и видя елфи, които падаха на колене, притискайки кървящите си уши. Гласовете и заклинанията им стихнаха, а на тяхно място прозвучаха несвързани викове от жестока мъка и неочаквана болка. Някои от тях паднаха, броните им се строшиха на дребни парчета, а костите им се счупиха, още обвити в плът.

Дори Артас се загледа в тях, събирайки белите си вежди в опит да прецени гледката. Силванас искаше да спре. Искаше да замълчи, да заглуши това разрушително ридание, което радваше само този, когото тя мразеше толкова яростно. Накрая болката й притъпи звука и банши Силванас остана изтощена и безмълвна.