Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 126

Тъмнината изчезна, но цветовете не се завърнаха. Вече не й беше нужно да различава червено, синьо или жълто, за да го види — нейният мъчител беше бял, сив и черен в свят, изпълнен с цветове. Руническият меч, който отне живота й и погълна душата й, блестеше ярко, а Артас вдигна свободната си ръка с подканващ жест, откъсвайки я от тихата прегръдка на смъртта.

— Банши — каза й той. — Съживих те… Можеш да излееш мъката си, Силванас, поне това мога да ти позволя. Другите и толкова не получават. С това ти ще трябва да нараниш някого. И така, заядлива рейнджърко, вече ще ми служиш.

По-ужасена от всякога, Силванас се понесе над окървавеното си и разбито тяло, взря се в очите си и после се обърна към Артас.

— Не — отвърна тя с глух и зловещ глас, макар все още да си личеше, че е нейният. — Никога няма да ти служа, касапино.

Той направи жест с ръка. Беше леко движение, само помръдна бронирания си пръст. Гърбът й се изви от болка и от нея се откъсна още един вик. И с разкъсващо чувство на гняв тя осъзна, че е напълно безпомощна пред него. Тя беше негово оръжие, както гниещите трупове и белезникавите вонящи създания.

— Твоите рейнджъри също ще ми служат — каза той. — Вече са част от армията ми.

Артас се подвоуми и с искрено съжаление продължи.

— Не трябваше да става така. Запомни, че съдбата ти, както и тяхната, а и на целия ти народ, беше определена от твоите решения. Но сега трябва да продължа към Слънчевия извор, а ти ще ми помагаш.

* * *

В безплътното тяло на Силванас се зароди омраза, сякаш беше нещо живо. Тя се понесе до него, сякаш беше новата му лъскава играчка. Тялото й беше отнесено и хвърлено върху една от месохвъргачките и само Артас знаеше за какво щеше да го използва. Сякаш беше завързана с някаква невидима нишка, но не можеше да се отдели от Рицаря на смъртта на повече от метър.

Започна да чува и шепота. Отначало Силванас си помисли, че полудява в новото си толкова противно превъплъщение. Но скоро разбра, че не й е позволено дори бягството в лудостта. В началото гласът в съзнанието й беше неразбираем, а и в злочестото състояние, в което се намираше, тя просто не искаше да го слуша. Но после разбра чий беше той.

От време на време Артас й хвърляше кос поглед. Той продължаваше неудържимия си марш към Силвърмуун и я следеше отблизо. В един момент, докато армията, в която беше задържана насила, се придвижваше напред и унищожаваше земята под краката си, тя отново чу гласа, но много по-ясно.

„Ще служиш на моята слава, Силванас. Ще се бориш за мъртвите. Ще жадуваш за подчинение. Артас е първият и най-любим мой Рицар на смъртта. Той ще бъде твоят командир завинаги, а ти ще си щастлива.“

Артас видя как тя потръпва и се усмихна.

Презрението, което почувства, когато го видя за пръв път пред портите на Куел’Талас, когато чудната земя беше все още чиста и неосквернена и не познаваше полъха на смъртта; омразата, която я изпълни, когато видя как марионетките му избиват сънародниците й и те биваха съживени, за да бъдат негови неживи слуги, и когато той я прониза с един жесток замах на руническия меч… всичко това беше нищо в сравнение с чувството, което я обзе сега. Като свещица към слънцето, като шепот към вик на банши…