Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 125

Артас вдигна блестящия рунически меч в знак на официален поздрав.

— Поздравявам те за смелостта, елф, но ловът приключи.

Странно, но това звучеше сякаш той наистина й правеше комплимент. Силванас преглътна тежко, устата й беше пресъхнала като пустиня. Тя стисна силно оръжията си.

— Тогава ще се отбранявам от тук, касапино. Анар’ала белор.

Сивите му устни потрепнаха.

— Както желаеш, рейнджър-генерале.

Той дори не си направи труда да слезе от коня. Вместо това жребецът-скелет изцвили и се втурна право към нея. Артас стисна юздите с лявата си ръка, а с дясната вдигна огромния си меч. Силванас изхлипа. Това не беше плач от страх или съжаление, а просто кратко, рязко стенание от безсилен гняв, омраза и справедлива ярост за това, че не беше успяла да ги спре, не и след като беше дала всичко от себе си, не и след като беше проляла кръвта си. Алериа, сестро, идвам.

Тя посрещна смъртоносното острие, парирайки със своите оръжия, които се разхвърчаха на парчета от удара. И руническото острие я прониза. Студено, беше толкова студено… премина през тялото й, сякаш беше лед.

Артас се наведе над нея и я погледна в очите. Силванас се закашля и малки капчици кръв опръскаха бледото й лице. Дали си въобразяваше или на все още приятното му лице се беше изписало нещо като съжаление?

Той издърпа оръжието си и тя падна, а от тялото й бликна кръв. Силванас потръпна върху студения каменен под, усещайки неописуема болка при най-малкото движение. Едната й ръка се присегна към отворената рана на корема й, сякаш можеше да я затвори и да спре бликащата кръв.

— Довърши ме… — прошепна тя. — Заслужавам… чиста смърт.

Гласът му достигна ушите й някъде отдалеч, докато тя лежеше със затворени очи.

— След всичко, което ми причини, жено, последното нещо, което ще ти дам, е покой в смъртта.

За миг я прониза страх, но постепенно избледня, както и всичко останало. Той щеше да я съживи като едно от ужасяващите тътрещи се неща.

— Не — прошепна тя, а гласът й прозвуча сякаш идваше от много далеч. — Не би… посмял…

И после си отиде. Всичко си отиде. Студът, смрадта, пронизващата болка. Стана меко и топло, тъмно и спокойно, и Силванас се остави да потъне в приятния мрак. Най-накрая щеше да си почине, да остави оръжията, които беше носила толкова дълго в служба на народа си. И тогава…

Силна болка, каквато никога досега не беше изпитвала, премина през тялото й и Силванас изведнъж осъзна, че никоя физическа болка не може да се сравни с тази. Това беше агонията на духа, на душата й, която напускаше безжизнената си обвивка, за да бъде пленена. Беше… разкъсване, отделяне и внезапно изтръгване от топлото убежище на тишина и спокойствие. Насилственото действие усили страданието на Силванас и тя усети как някъде дълбоко в нея се надига силен вой и преминава през устните й, които вече не усещаше физически. Това беше остър, мъчителен вой, който не беше само неин и който смразяваше кръвта и спираше сърцето.