Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 103

Развълнуван от мислите си, той улови едно червено цветче в ръкавицата си. Побутна го замислено, но се намръщи, виждайки как се появява някакво петно. То порасна пред очите му, изсуши и унищожи цветчето, и накрая в ръката му то остана по-скоро кафяво, отколкото червено. Артас бързо захвърли мъртвото нещо и продължи напред.

Отвори с трясък огромните порти на тронната зала, която толкова добре познаваше, закрачи навътре, зърна за миг Теренас и му хвърли усмивка, която остана полускрита от качулката му. Артас коленичи покорно, държейки Фростморн пред себе си, а върхът на острието докосна знака, издълбан върху каменния под.

— Ах, сине. Радвам се да те видя вече вкъщи — каза Теренас, изправяйки се с леко олюляване.

Теренас не изглежда добре, помисли си Артас. Инцидентите от последните няколко месеца го бяха състарили. Косата му сивееше, очите му изглеждаха уморени. Но вече всичко щеше да бъде наред. Повече няма нужда да се жертваш за хората си. Повече няма нужда да носиш тежката корона. Погрижил съм се за всичко.

Артас се изправи, а от движенията му бронята му леко потракна. Вдигна ръка и отметна качулката си, наблюдавайки реакцията на баща си. Теренас видя промяната в единствения си син и очите му се разшириха.

Косата на Артас, която преди беше златиста като зърното, което хранеше хората му, сега беше бяла като кост. Лицето му беше бледо, сякаш кръвта му беше източена от него.

„Време е“, прошепна Фростморн. Артас се приближи до баща си, който се беше спрял на подиума, вторачен и несигурен. Из залата бяха поставени няколко стражи, но те не можеха да му се опрат, нито на Фростморн, нито на двамата войници, които бяха дошли с него. Артас закрачи смело по килима на стъпалата и хвана баща си за ръката. После извади меча си. Руните на Фростморн блеснаха доволно. И после шепот… не от оръжието, а от спомен… гласът на тъмнокосия принц, сякаш отпреди цял един живот… „Бил е убит. Доверен приятел… тя го е убила. Пронизала е сърцето му…“ Артас поклати глава и гласът замлъкна.

— Какво е това? Какво правиш, сине?

— Заемам мястото ти… татко.

И гладът на Фростморн беше утолен… за момента.

* * *

Артас пусна на воля новите си верни и послушни поданици. Ликвидирането на стражите, които се втурнаха към него, виждайки смъртта на баща му, беше лесно. После той излетя навън с леденото намерение да продължи на двора.

Настъпи ужас. Веселбата бързо се превърна в жестока бъркотия. Празникът се превърна в бягство за живот. Много малко успяха да избягат. Повечето от тези, които бяха чакали с часове, за да посрещнат принца си, лежаха мъртви, в страшни кървящи рани, откъснати крайници, смачкани тела. Посланиците лежаха до обикновените хора — мъже, жени и деца, всички зловещо еднакви в смъртта си.

Артас не се интересуваше от съдбата им — храна за гаргите или нови воини под негово командване. Щеше да ги остави на капитаните си — Фалрик и Маруин — също толкова белокоси като него и двойно по-безпощадни.