Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 104

Артас мина по пътя, по който беше дошъл, съсредоточен върху едно-единствено нещо. След като дворът и труповете — съживени или не, останаха зад гърба му, той се втурна да бяга. Нямаше кон, който да язди, животните подивяваха от миризмата му и тази на последователите му. Но беше разбрал, че не се уморява, не и щом Фростморн или Крал-лич, който му говореше чрез острието, му шептяха в ухото. Той тичаше бързо към мястото, където не беше идвал с години.

В главата му се гонеха гласове, спомени, думи… „Знаеш, че все още не бива да го яздиш. Изпусна си уроците. Отново…“ Ужасният агонизиращ рев на Инвинсибъл кънтеше в главата му. Светлината, която се забави в онзи страховит момент, тя сякаш се двоумеше дали е достоен за благословията й. Лицето на Джейна, когато приключиха връзката си. „Чуй ме, момче… Сянката вече падна и не можеш да сториш нищо, за да я спреш… Колкото повече се стремиш да избиеш враговете си, толкова по-бързо ще предадеш хората си в ръцете им.“ „Това не е поразена ябълкова градина, това е град, пълен с човешки същества!“ „Знаем твърде малко… не можем просто да ги убием като животни заради собствения ни страх!“ „Излъга хората си и предаде наемниците, които се биха за теб! Т’ва не е момчето на крал Теренас.“

Но те бяха онези, които не можеха да видят, да разберат. Джейна… Утър… Теренас… Мурадин. Всички те в някакъв момент с думи или с поглед му бяха казали, че греши.

Като наближи стопанството, той забави крачки. Поданиците му вече бяха минали оттук и по земята лежаха само вкочанени трупове. Артас застана безчувствен към болката, която му донесе разпознаването на телата дори сега. Те бяха късметлии просто да умрат. Мъж, жена и младеж на неговата възраст. И лехите с кученца… Тази година явно цъфтяха като луди. Артас пристъпи и протегна ръка, за да докосне едно от красивите, високи лавандуловосини цветя, но се разколеба, спомняйки си за розовото цветче. Не беше дошъл тук за цветя.

Обърна се и се затича към гроба, който беше там от почти седем години. Беше обрасъл с трева, но надписът все още се четеше. Нямаше нужда да го чете, за да разбере чий е.

Той застана по-натъжен от смъртта на този в гроба, отколкото от смъртта на собствения си баща, дарена от собствената му ръка.

„Силата е твоя — прошепна гласът. — Изпълни волята си.“

Артас протегна едната си ръка, а с другата здраво държеше Фростморн. Около протегнатата му ръка започна все по-бързо да се завихря мрачна светлина. Проточи се от пръстите му като змия и потъна в земята.

Артас усети как се свързва със скелета отдолу. Изпълни го радост, а очите му се напълниха със сълзи. Той вдигна ръката си и издърпа вече-не-живото нещо от седемгодишния му сън в студената мрачна земя.

— Стани! — заповяда му той, а думата като че избухна от гърлото му.

Гробът изригна с градушка от пръст. Риещи кокалести крака, копита търсещи опора в подвижната земя и череп, изправен нагоре, пробиващ повърхността. Артас гледаше с притаен дъх и усмихнато бледо лице.

Видях как се раждаш, помисли си той, спомняйки си булото, обвиващо шаващото, мокро, ново малко живо същество. Помогнах ти да дойдеш на този свят, помогнах ти и да го напуснеш и чрез ръката ми сега си прероден.