Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 105

Жребецът-скелет продължи да рие и накрая успя да излезе на повърхността, подпирайки се стабилно на предните си крака, и изправи тялото си. Червен огън пламна в празните му очни гнезда. Размята глава, подскочи и някак изцвили, въпреки че меките му тъкани отдавна бяха изгнили.

Артас трепереше. Протегна ръка към немъртвото същество, което изцвили по-силно и зарови кокалестата си муцуна в ръката му. Преди седем години той беше яздил този кон до смъртта му. Преди седем години той рони сълзи, които бяха замръзнали на лицето му, когато вдигна меча си и прониза храброто сърце на любимото си животно.

Оттогава беше носил вината за това деяние сам. Но сега осъзна… всичко е било част от съдбата му. Ако не беше убил жребеца си, сега нямаше да може да го съживи. Ако беше жив, конят щеше да бяга от него. Сега беше немъртъв, имаше огън вместо очи, а костите му се свързваха с некромантската магия, която Артас владееше благодарение на дара от мистериозния Крал-лич. Сега вече кон и ездач можеха отново да станат едно, както винаги е трябвало да бъде. Не е било грешка преди седем години… той не е грешил. Не тогава, не и сега. Никога. И това беше доказателството.

По цялата земя, над която сега Артас властваше — с червената кръв на баща му все още върху острието на Фростморн — идваше смърт. Промяната.

„Това кралство ще падне“, обеща той на любимия си жребец. Метна мантията си върху кокалестия му гръб и го възседна. „И от праха ще се въздигне нова орда, която ще разтърси основите на света!“

Конят изцвили. Инвинсибъл.

Част трета

Тъмната дама

Антракт

Силванас Уиндранър, бивш рейнджър-генерал на Куел’Талас, банши и Тъмна дама на Отхвърлените, излезе забързано от кралската квартира със същата бърза и лека крачка, каквато имаше като жива. Предпочиташе телесната си форма за обикновените всекидневни дейности. Кожените й ботуши не издаваха и звук върху каменния под на Ъндърсити, но всички се обръщаха да я видят. Тя беше единствена по рода си.

Преди косата й беше златиста, очите й — сини, а кожата й имаше цвят на свежа праскова. Преди беше жива. Сега косата й, често покрита със синьо-черна качулка, беше черна като нощта, с бели кичури, а предишната й прасковена кожа — бледа, перлено синьосива. Беше избрала да облече старата си кожена броня, която разкриваше по-голямата част от слабото й, но мускулесто тяло. Ушите й потрепваха от тихото шушнене и тя рядко излизаше от покоите си. Тя беше владетелката на този град и светът дойде при нея.

До нея подтичваше Главният аптекар Фаранел, началник на Кралското аптекарско общество, който говореше оживено и с престорена усмивка.

— Много съм благодарен, че склонихте да дойдете, милейди — каза той, опитвайки се едновременно да се покланя, да върви и да говори. — Казахте, че искате да Ви информираме, ако експериментите се окажат успешни и да видите с очите си, щом…