Читать «Артас: Възходът на Крал-лич» онлайн - страница 101

— Ела и се покажи! Подмами ме да дойда до тук, а сега се изправи срещу мен!

И ето че демоничният Властелин се появи, по-грамаден, отколкото Артас го помнеше, но със същата самодоволна усмивка. Изправи се в целия си ръст, крилете му разцепваха въздуха зад него, а опашката му свистеше. Щракна с пръст и немъртвите воини под командването му застинаха на място.

Този път Артас беше готов за страховитата среща с Властелина на ужаса. Изобщо не трепна. Вперил поглед във врага си, той безмълвно вдигна Фростморн и руните по острието му засияха. Мал’Ганис разпозна оръжието и леко присви сините си устни.

— Значи си взел Фростморн с цената на живота на другарите си, точно както каза Тъмният лорд. По-силен си, отколкото предполагах.

Артас чу тези думи, но друг кадифен глас нашепваше в съзнанието му. Артас внимателно слушаше, а после се озъби свирепо.

— Хабиш си времето, Мал’Ганис. Сега чувам само гласа на Фростморн.

Властелинът отметна рогатата си глава назад и се изсмя.

— Чуваш гласа на Тъмния лорд — отвърна Мал’Ганис и посочи към меча с острия си черен нокът. — Той ти шепне чрез меча, който държиш!

Артас усети как кръвта напуска лицето му. Господарят на Властелина на ужаса… говори ми чрез Фростморн. Но как е възможно това? Това ли беше последният номер? Дали не е бил подмамен и доведен право в лапите на Мал’Ганис?

— Какво ти казва, млади човеко?

Самодоволната му усмивка се появи отново, сякаш знаеше нещо, което никой друг не знае. Властелинът на ужаса злорадстваше, наслаждавайки се на този обрат.

— Какво ти казва Тъмният лорд на мъртвите сега?

Шепотът се появи отново, но този път злорадо се усмихна Артас — като огледален образ на Властелина на ужаса. Сега той знаеше нещо, което Мал’Ганис не знаеше.

Артас размаха огромното, блестящо и изящно острие на Фростморн над главата си и зае нападателна поза.

— Казва ми, че е дошло време за отмъщението ми.

Зелените блестящи очи се разшириха.

— Какво? Не е възможно да…

Артас атакува. Мощното руническо оръжие се издигна и падна. Властелинът на ужаса не беше готов, но се поколеба само за миг и успя да вдигне навреме жезъла си и да парира удара. Отскочи настрани, а огромните му криле завихриха въздуха, но вятърът само разроши златните коси на Артас, без да наруши баланса или скоростта му. Той атакуваше отново и отново, вледеняващо спокоен, но бърз и смъртоносен като пепелянка, а острието на меча му пламтеше. Изведнъж усети нещо. Фростморн е жаден.

Част от него реагира с порив на страх. Жаден за какво? Нямаше значение. Той, Артас, жадуваше за мъст и щеше да я получи. Всеки път, щом Мал’Ганис опиташе да направи магия, се появяваше Фростморн, отблъскваше го настрани, разрязваше плътта му, тормозеше го, и накрая дойде мигът за последния смъртоносен удар. Артас почувства нетърпението на Фростморн, жаждата му и изкрещя, описвайки блестяща синя дъга с руническото острие, което нанесе смъртоносната рана в корема на Мал’Ганис.

Тъмна кръв се разпръсна и закапа по снега, а Властелинът на ужаса рухна. На лицето му беше изписано удивление, сякаш до самия си край той не беше повярвал, че може да бъде победен.