Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 80

— Хайде, чухте я — обяви Джей Джей и размаха ръце. — Не й се говори за това. Оставете я на мира, има нужда от спокойствие.

— Благодаря — казах й. — Все още не мога да повярвам, че го няма.

Което си беше самата истина.

— Много съжалявам — каза Джей Джей. — Де да можеше да вземат моя брат вместо него.

Успя да ме накара да се усмихна — като истинска приятелка.

— Ще се видим по-късно — рече и се насочи към шкафчето си. — Ако мога да помогна или се нуждаеш от нещо, само кажи.

— Благодаря — кимнах аз.

Останалите все още се взираха в мен и от параноята космите по врата ми настръхнаха. Бях затворена с деца, изгарящи от желание да ме разпитат. Нервите ми нямаше да издържат подобно нещо.

Обърнах се и поех в обратна посока. В съседния коридор обаче се натъкнах на нови деца, които се спогледаха и поеха към мен. В този миг иззад ъгъла се появи злобекторът. Още не ме беше видял и лаеше команди по другите ученици. След секунди и аз щях да попадна в обсега му. Което не звучеше добре.

Отново смених рязко посоката и поех по трети коридор. Съзрях врата с надпис: „Учителска стая“. Никога не бях влизала. Бутнах вратата и се шмугнах вътре, като набързо измислих оправданието, че съм се загубила.

С лице към затворената врата изпуснах дъха, който несъзнателно бях задържала. После се обърнах, готова да се подмажа на учителя, когото сварех пред себе си.

С изненада установих, че учителите в помещението бяха доста, в това число няколко, които не бях виждала дотогава. Един от тях се беше изправил в дъното на стаята, сякаш им разказваше нещо, а останалите седяха на групички по масите. Набързо ги огледах в търсене на познато лице. Слава богу, господин Лазара.

Но… сърцето ми тупна и замръзна.

Това бяха учители. В учителската стая.

Защо трима от тях държаха в ръце електрошокови пистолети?

86

Защото бяха продукт на Белите престилки, изпратени да заловят мутанта дете птица? Просто предположение.

За части от секундата отворих вратата, обърнах се и изскочих…

…право върху злобектора.

Грозното му лице се изкриви в зловеща усмивка и той стисна ръцете ми в желязната си хватка.

— Нима вече си тръгваш? Май не оценяваш достатъчно нашето гостоприемство — изръмжа и ме блъсна обратно в стаята.

Успях да освободя ръцете си.

— Ей, какво става? — попита господин Лазара учудено.

— Не се меси! — тросна му се един от новите учители.

Отдръпнах се и погледнах злобектора. С разочарование — но не и изненада — видях, че извади от джоба си найлоново въже, без съмнение предназначено за китките ми.

— Знаех си, че с право ви ненавиждам — процедих. — И че не е само заради характера.

След това скочих във въздуха и го изритах в главата. Сварих го неподготвен — главата му отскочи настрани, но той се окопити и се спусна към мен. Скочих на една маса, сграбчих кабела на лампата, която висеше от тавана, и се завъртях наоколо, като сипех ритници по всеки, който се опиташе да ме хване.

Знаеш ли, Глас — помислих си. — Този път ще повярвам на онова, което виждам.

Злобекторът отново се опита да ме хване.

— Няма да го бъде, проклета малка гадина такава — изсъска той. — Ти си моята награда, подаръкът ми за това, че ден след ден търпях слабоумните проклети малки свине.