Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн

Джеймс Патерсън

Училището свърши — завинаги

(книга втора от поредицата "Максимум Райд")

На всички, които разпространяват насладата от четенето.

До читателите:

Идеята за „Максимум Райд“ идва от две по-стари мои книги — „Когато вятърът задуха“ и „Къща край езерото“, в които също се появява героиня на име Макс, която избягва от доста страховитото Училище. Но приликите свършват до тук. Макс и останалите от бандата от „Максимум Райд“ нямат нищо общо с Макс и децата, описвани в предишните ми две книги. Също така, Франи и Кит не участват тук. Все пак се надявам приключението да ви хареса.

ЧАСТ ПЪРВА

БЕЗ РОДИТЕЛИ, БЕЗ УЧИЛИЩЕ, БЕЗ ПРАВИЛА

1

Да се носиш, да пикираш, да се рееш, да се стрелкаш шеметно по някое течение — няма по-хубаво нещо от това. Бяхме абсолютно сами на километри разстояние в необятния простор на ясното синьо небе. Искате адреналинът ви да се покачи? Тогава свийте криле и полетете надолу като снаряд — цял километър и половина… И после: пляс! Разперете криле и се впийте във въздушното течение като питбул, без да пускате, сякаш от това зависи животът ви. Господи, няма по-хубаво, по-забавно, по-вълнуващо преживяване!

Вярно, ние бяхме банда сбъркани мутанти, при това ни преследваха, обаче умението ни да летим, човече… Неслучайно хората си мечтаят за това още от древността.

— Мили Боже! — възкликна Газопровода и посочи пред себе си. — НЛО!

Преброих наум до десет. Там, където сочеше, нямаше нищо. Както обикновено.

— Беше смешно първите петдесет пъти, Гази — казах му. — Вече се изтърка.

Той се изкикоти на няколко маха с криле от мен. Хуморът на едно осемгодишно хлапе не може да се сравни с нищо.

— Макс? Колко ни остава до Вашингтон? — приближи се Ръч до мен.

Изглеждаше уморена — бяхме прекарали дълъг и труден ден. Всъщност поредният дълъг и труден ден от цяла поредица дълги и трудни дни. Ако изобщо някога се случеше да прекарам спокоен и приятен ден, вероятно бих откачила.

— Още час? Час и половина? — предположих.

Ръч замълча. Хвърлих един поглед на останалите от ятото. Зъба, Иги и аз поддържахме скоростта, но все пак бяхме доста по-издръжливи, омбре! Разбира се, и по-малките бяха жилави, особено в сравнение с изнежените дечица на немутантите, но дори и те щяха да се изтощят в един момент.

Нека опиша ситуацията, в случай, че някой се присъединява едва сега. Ние сме шестима — шестгодишната Ейнджъл, Газопровода — на осем, Иги, който е на четиринайсет и е сляп, Ръч — на единайсет, Зъба и аз (Макс) — и двамата на четиринайсет. Преди време избягахме от лабораторията, където ни бяха отгледали и бяхме получили криле и още куп разнородни способности. Оттам ни искат обратно — отчаяно. Но ние няма да се върнем. Никога.

Преместих Тото в другата си ръка с благодарност, че не тежеше повече от девет килограма. Той се поразмърда, после се сгуши в мен и продължи да спи. Вятърът рошеше черната му козина. Исках ли куче? Не. Нуждаех ли се от куче? Отново не. Бяхме шест хлапета в непрекъснато бягство за живота си, без да знаем кога и с какво ще се нахраним. Можехме ли да си позволим да храним и куче? Познайте: не.