Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 78

В понеделник сутринта нервите на всички ни вече бяха доста изопнати. От една страна имах усещането, че някой е отрязал лявата ми ръка — Иги го нямаше. На два пъти сварих Ръч обляна в сълзи в нейната стая, а Гази направо беше в ступор без любимия си съучастник. Ейнджъл не се и опитваше да прояви стоицизъм — просто се гушеше в скута ми, разтърсвана от хлипове. Тук включете и Тото.

— Ама че съм лигльо — скимтеше той, а сълзите оставяха мокри следи по козината му.

Никой от нас не се разплакваше лесно, но раздялата с Иги беше сериозен удар. Така че след всички сълзи, страдание и безсъние, съпътствани от непрекъснатите опити на Ан да разбере къде е Иги, в понеделник сутрин вече бях готова да избухна.

Не ме разбирайте погрешно — радвах се за него. Много дори. Но ми беше страшно тъжно за останалите. А и мисълта, че това можеше да се повтори за някой друг от нас ме караше да се чувствам като някакъв „Титаник“, устремен право към своя айсберг.

— В училище ще съобщя, че Джеф е изчезнал — обяви Ан, докато се изнизвахме към колата.

— Хубаво — отговорих уморено със съзнанието, че това нямаше да помогне.

Натоварихме се в джипа и Ан подкара към училището, скована като стоманен прът.

— Ще се обадя и в полицията — каза и ме изгледа в огледалото.

— Както искаш — отвърнах на прага на избухването. — Защо не разпечаташ снимката му по кутиите за прясно мляко? Поредното изчезнало дете, а? Тук и без това е пълно с тях.

На лицето на Ан в огледалото се изписа смайване и едва ли не… страх ли беше това? Интересно, че след тази реплика забрави за темата.

Което означаваше какво точно?

84

— Готови! Всички знаете заповедите си — излая Ари и разкърши рамене под черното си кожено яке. Зад волана беше друг Заличител, а отзад в микробуса бяха приклекнали още дванайсет.

— Влизаме, хващаме мутантите и се изнасяме. Прецизно като хирурзи, ясно ли е?

— Ясно — промърмориха няколко Заличители.

Хващате мутантите живи — напомни му Гласът му.

— Не забравяйте — трябва да ги заловим живи — каза Ари и се ухили нетърпеливо при мисълта за онова, което предстоеше. — Никой да не докосва Макс. Тя е за мен.

Замлъкна в очакване Гласът да вметне още някой съвет, но той замълча.

Потри ръце — вече изгаряше от желание да усети как юмруците му се сливат с лицето на Макс. Вярно, баща му беше заръчал да му отведат Макс жива — имаше още какво да проучи в нея. Единственото, което Ари искаше да проучи обаче, беше колко голям ковчег ще й трябва. И знаеше как да го организира — въпреки заповедите, един от Заличителите „прещраква“ и започва да избива всичко по пътя си. И преди Ари да успее да го спре, онзи изтръгва гръкляна на Макс. Джеб щеше да убие Заличителя, Макс също щеше да е мъртва, а Ари щеше да излезе герой.

Планът беше безупречен.

От друга страна… ами ако Макс „изчезнеше“? Не можеше ли да я откара на място, където никой да не я открие, а тя самата да не може да избяга? Каза си, че знае подобно място. Ако Макс беше затворена без изгледи за бягство и ако единствено той я държеше жива с храна и вода — тогава щеше да свикне с него, нали? Дори щеше да му бъде благодарна. Щяха да бъдат само двамата и никой нямаше да им нарежда какво да правят. Щяха да се сприятелят. Макс щеше да го обикне. Можеше да играят на карти. И тя да му чете. И да си играят навън.