Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 79

Това определено звучеше като най-добрата идея за годината, а и знаеше идеалното място за целта, откъдето тя нямаше да може да избяга. Така де, след като й отрежеше крилете.

85

— Имам още едно съобщение — заяви господин Пруит и измери събраните пред него ученици с убийствен поглед.

Бяхме в училищната зала на обичайното понеделнишко събрание, по време на което злобекторът ни заливаше със злобата си. Тук поне я разпределяше поравно — не беше насочена само към ятото. Досега беше свистял ядно каква кочина сме били оставили в столовата, какви проклети малки крадци на канцеларски материали сме били и как той се съмнявал, че сме можели да използваме тоалетните като нормални човешки същества. Този определено не беше с всичкия си.

— Един от учениците ни е изчезнал — каза господин Пруит и като че се втренчи право в мен.

Придадох си невинно изражение. Кой, моя милост?

— Джеф Уокър — продължи той. — От девети клас. Сигурен съм, че всички се сещате за кого говоря — нищо, че беше нов ученик. Извикахме специализиран детективски екип — допълни той и ме изгледа с присвити очи.

Постарах се изражението ми да не издава нищо.

— Но ако някой от вас го е виждал, знае нещо, или има каквато и да е информация, сега е моментът да я сподели. Ако по-късно научим, че някой е знаел нещо, но не ни го е казал, определено ще му се стъжни. Ясно ли е на всички?

Децата закимаха объркано.

Много от тях се обърнаха към нас със Зъба и към останалите от ятото, тъй като бяхме „братята и сестрите“ на Иги. Усетих се, че е редно да си придам разстроен, разтревожен вид и смених изражението си.

— Свободни сте — изстреля злобекторът. От неговите уста прозвуча като смъртна присъда.

Скочих на крака, нетърпелива да изляза от претъпканата зала. В коридора ме застигна приятелката ми Джей Джей.

— Ужасно съжалявам, Макс — каза тя с угрижен вид. — Какво стана?

Може да ви се стори удивително, но не си бях подготвила история. В извратения объркан свят, в който живеех, това някой да се пръкне от нищото или да се изпари безследно беше всекидневие. Мисълта, че изчезването на Иги би могло да разстрои и разтревожи и други хора освен Ан, някак ми беше убягнала.

Добре, тук се издъних. Признавам.

— Ами… — измрънках, за да спечеля време.

Нямах време да проверя достоверността на възможните истории и опасността да бъдат разкрити. Около нас се събраха още няколко деца.

— Не ми се говори за това — казах. И ей така, от нищото, мисълта, че Иги наистина го нямаше, напълни очите ми с истински, непресторени сълзи. Оставих ги да потекат. — Искам да кажа… Аз… просто в момента не мога да говоря за това.

Подсмръкнах за достоверност и получих разбиране и съчувствие от всички.