Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 82

— Де да получавах по петак всеки път, когато чувам това — казах и поклатих глава.

Издигнахме се по-високо. От училището продължаваха да изскачат учители. Те блъскаха пищящите деца, които уплашено се опитваха да се скрият. Някои от учителите очевидно работеха за Пруит, докато други имаха объркани и ужасени изражения.

В следващия миг добре познатият ни сив микробус долетя на паркинга, зави рязко и засипа всичко с откос чакъл. Ама разбира се — защо да не добавим няколко Заличители в сюжета! Ако сме повече, ще стане по-весело! Дали действаха в комбина с Пруит, или нещата щяха да станат интересни?

— Хайде! — казах на ятото и се понесох нагоре с всички сили.

Ари и още няколко Заличители можеха да летят, но имахме преднина. Той изскочи от микробуса, залая заповеди, а щом видя, че се измъкваме, изруга.

— Да, доста закъсня — казах аз и се издигнахме в небето, към слабото есенно слънце.

88

— Сега накъде? — попита Газопровода.

Висяхме във въздуха и махахме ритмично, колкото да се задържим на място. Оглеждахме се нащрек, но засега като че никой не ни преследваше.

— Трябва да се върнем у Ан — каза Ейнджъл.

— Да, съвсем набързо, за да вземем това-онова — съгласи се Ръч.

— Всъщност преди няколко дни скрих раниците ни в пещерата с прилепите. В случай, че се случи нещо подобно. И не пропуснах да взема и една от тези — добавих и извадих една от безбройните кредитни карти на Ан. — Мисля, че няма да й липсва.

— Страхотно — обади се Газопровода с облекчение. — Много съобразително, Макс.

— Затова аз нося короната — казах.

Полагах неимоверни усилия да не се развикам: „Казвах ли ви?“. Сега обаче нямаше време за това. По-късно, когато бяхме в безопасност… тогава щях да им го натякна.

— Все пак трябва да се върнем до Ан — каза Ейнджъл настоятелно.

— Енджи, рискът да се отбием, за да се сбогуваме, е твърде голям — казах.

— Не — отвърна Ейнджъл. — Тото е там.

По дяволите. За секунда се замислих дали има шансове Ейнджъл да изостави Тото, прецених, че е изключено, двамата със Зъба се спогледахме и въздъхнахме.

— Ще опитаме — казах, а по лицето й се разля облекчение.

— О, благодаря ти, Макс — каза. — Ще сме бързи, обещавам.

Отне ни три минути да долетим до голямата уютна селска къща на Ан — мястото, където бяхме прекарали близо два месеца. Мястото, където поне част от нас се бяха чувствали щастливи и в безопасност.

И мястото, където в момента най-малко трийсет Заличители сновяха из целия двор и надничаха из дърветата в овощната градина.

Дано Тото да не дреме пред камината — казах си наум. — Дано е нащрек.

— Ето го! — възкликна Ейнджъл и посочи към езерото.

И действително, черното телце на Тото превъзбудено се носеше по брега. Един Заличител го гонеше, но късите крачка на Тото му осигуряваха изумителна бързина.

Ейнджъл прибра криле и се спусна надолу.

— Зъб! — извиках аз и той мигом се понесе след нея.

Ревът на двигател ме накара да се обърна. Микробусът на Ари се носеше по дългата алея.

Край езерото близките Заличители се затичаха към приближаващата се Ейнджъл с викове за подкрепление. Зъба я следваше плътно, готов за бой, ако се наложеше.