Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 70

За нас беше ярък, мигащ червен сигнал за тревога.

— Хм… — обади се Ръч. — На уебсайта на училището пише, че е в тази сграда от 1985 година. Но когато потърся в Гугъл, излизат резултати само за последните две години.

— Да не би да са сменили името? — попита Иги.

Зъба поклати глава.

— Не мисля — не пише нищо подобно.

Проверих отново загадъчните досиета.

— Домът „Стендиш“ е на точно същия адрес. Вижте и официалната бланка — има малка рисунка на сградата.

Показах я на останалите. Беше точно копие на нашето училище.

Погледнах ятото.

— Това не ми звучи добре — казах с типичното си умение да омаловажавам фактите.

— Да поговорим ли с Ан по въпроса? — попита Иги.

Спогледах се със Зъба. Той поклати глава едва забележимо.

— Има ли смисъл? — казах. — Или знае за това и е забъркана, в който случай е по-добре да не издаваме, че сме разбрали, или пък знае само онова, което са й казали, тоест не може да ни помогне.

Умълчахме се умислени. В кухнята телевизорът заработи. Ан извади някаква тенджера и отвори хладилника. Течаха новини — говореха за задаващо се застудяване, а после — за последните резултати в колежанската футболна лига. После един мъжки глас обяви:

— Днес в столицата на страната президентът направи изненадващо изявление, което свари много политици неподготвени. Само три дни преди представянето на бюджета за тази година, президентът Данинг обяви смайваща ревизия — близо един милиард долара, предвидени за военните, ще бъдат пренасочени към общественото образование и към приюти за бездомни жени и деца в цялата страна.

Застинах.

Със Зъба се спогледахме невярващо, после се обърнах към Ейнджъл. На лицето й грееше широка усмивка. Тото се изсмя и двамата плеснаха ръце… така де, Тото плесна лапа.

Наведох глава и разтрих внезапно запулсиралите си слепоочия. Трябваше да се махнем оттук. Иначе Ейнджъл току-виж накараше президента да забрани домашните или нещо подобно.

78

Същата нощ точно в 23,05 часа шест прозореца на втория етаж на къщата на Ан се отвориха едновременно. Един по един изскочихме от стаите си и след около два метра и половина падане разперихме криле и се издигнахме нагоре.

Шестимата се понесохме в тъмната хладна нощ. Нямаше облаци и дърветата под нас хвърляха дълги сенки на ярката светлина на луната.

Пещерата с прилепите, както се и очакваше, напомняше сцена от филм на ужасите. Зъба я беше открил преди няколко седмици — зееше в склона на древен варовиков хребет на няколко километра от къщата. Входът й беше затулен от избуяли лиани, увехнали в навечерието на зимата. Прелетяхме през тях, като внимавахме да не се оплетем, и спряхме вътре в пещерата. От тавана подобно на зъби се спускаха сталактити, а от мрака наоколо долиташе зловещото покапване на невидима вода. На около десет метра навътре въздухът се изпълваше с киселата миризма на гуано, затова останахме близо до входа.

— Обзалагам се, че тук не е стъпвал човешки крак — каза Гази и седна по турски на пода до входа. — За да стигнат, трябва да са опитни катерачи.