Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 68

Очевидно се бях отърсила от унинието от предишната вечер. Като за четиринайсетгодишна мутантка хибрид между дете и птица се справях добре с хормоналните вълнения, а?

Зъба ме измери с многострадален и не особено обожаващ поглед и обърна очи към скромната тухлена къща в предградията. Беше невзрачна и старомодна, но предвид близостта й до столицата вероятно струваше поне половин милион. Да запомня: да инвестирам в имоти около столицата. Да започна да събирам от джобни.

— Сериозно? И това ли е църквата отзад?

— Да — кимнах аз. — Сега какво?

Той повдигна вежди.

— Ти си водачът.

Присвих очи към него, сграбчих го за рамото и го поведох с мен през улицата. Побързах да натисна звънеца, преди досадният ми здрав разум да ме настигне.

След кратка пауза чух нечии стъпки да се приближават до вратата. Тя се отвори и двамата със Зъба се озовахме лице в лице с жена, която — независимо дали беше, или не беше — определено изглеждаше като майка на Иги.

— Да? — каза тя, като междувременно — обърнете внимание — избърса ръце в кухненска кърпа, точно както правят майките.

Беше висока и слаба, с много светла червеникаворуса коса. Очите й бяха небесносини като на Иги с тази разлика, че нейните виждаха, тъй като не бяха попадали в ръчичките на лудите учени. „Луди“ в смисъл на побъркани, не на „полудели от гняв“ например.

— Да, кажете? — попита тя.

— Госпожо, предлагаме абонамент за „Уолстрийт Джърнъл“ — изтърси Зъба с безизразно лице.

Лицето й се отпусна.

— Не, благодаря. Абонирани сме за „Поуст“.

— Ъ-ъ, добре — рече Зъба, обърнахме се и се ометохме.

Категорично, определено, напълно спокойно би могла да бъде майката на Иги. И сега какво?

76

— Все още намирисва на експлозив — прошепна Иги на Газопровода.

Гази подуши въздуха.

— Прав си. Миризмата ми харесва. Мирише на приключение.

— Честно казано, не си осигуряваме достатъчно приключения — отбеляза Иги.

Стъпките на Гази по твърдия бетон едва се чуваха, но Иги го следваше без усилие. Дори и без него щеше да успее да намери пътя до стаята с архива. Можеше да се обзаложи, че би намерил и пътя до Института, стига да го пуснеха в някой от тунелите на метрото в Ню Йорк. Това компенсираше факта, че беше напълно лишен от проклетото си зрение.

Как ли пък не.

— Ето тук е.

Гази отвори безшумно вратата на стаята и Иги го чу как щракна ключа на осветлението. Сега трябваше да виси като закачалка, докато Гази свърши цялата работа.

— Тя остави папките някъде в предната част на стаята — припомни той на Газопровода. — Отдясно. Има ли метален шкаф?

— Всички шкафове са метални — каза Гази и тръгна напред. Отвори един от тях, прелисти няколко страници вътре и го затвори. — Дори не знам какво търся. Всички папки са еднакви.

— На някоя не пише ли „Строго секретно“ с дебели черни букви?

— Не.

Иги го изчака да отвори, прерови и затвори още няколко чекмеджета с папки.

— Опа, чакай малко — рече Гази. — Хм. Това е интересно. Няколко папки, вързани заедно с ластик. Друг цвят са и са по-стари и оръфани.

— Виж какво пише вътре.

Звук от махане на ластик. И шумолене на хартия.