Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 69

— Уха!

— Какво?

Подобни ситуации направо подлудяваха Иги — останалите научаваха каквото имаше да се научи доста по-бързо, защото виждаха. А той непрекъснато трябваше да чака някой да му каже какво става. Ненавиждаше това.

— Това са досиета… май са на пациенти — каза Газопровода. — Не са на ученици от училището. Пациенти… които идват от… Дома за неизлечимо болни „Стендиш“.

— Какво е това? Не звучи особено жизнерадостно.

Гази се зачете, а Иги се насили да прояви търпение.

— Чакай малко… — каза Гази.

Все едно имам друг избор, по дяволите — помисли си Иги.

— Звучи странно. Доколкото разбирам, това училище навремето е било нещо като санаториум за луди, и то само допреди две години. Това са досиетата на пациентите, живели тук. Защо обаче злобекторът ги пази?

— Дали няма нещо общо с тях? Да не би той да е ръководил лудницата? Или пък е бил пациент, който е избил всички останали и е отворил училище на същото…

— Не знам. Папките са дебели. Не можем да изчетем всичко тук. Трябва да ги покажем на Макс. Ще ги скрия под ризата си.

— Става. Време е да се връщаме.

— Да.

Иги проследи Гази до стълбите.

Да видим, почти обяд е. Чудя се къде ще седне Тес днес…

Гази внезапно спря и Иги едва не се блъсна в него.

— Интересно — измърмори той. — Не бях забелязал, че тук има врата.

Иги го чу как пристъпва и я отваря. Лъхна ги влажен хладен въздух.

— Какво има вътре?

— Тунел — отговори Газопровода смаяно. — Дълъг тъмен тунел, чийто край се губи в мрака. Върви под училището.

77

Малко ме беше страх да се срещна със Сам в училище. Дали нямаше да се направи, че не ме забелязва? Беше ли казал на някого, че сме се целували? Дали нямаше да ми се подиграват, което неизбежно водеше до нуждата да сритам някого?

Срещата ни всъщност мина добре. Видях го в час и той ми се усмихна — лека, но специална усмивка. Изглежда, никой не следеше нито него, нито мен с надеждата да открие подходяща тема за клюки. През голямото междучасие седнахме на една маса, поговорихме, почетохме и поучихме. Дори злобекторът не ни обърна внимание.

Беше страхотно. Почти през целия ден се чувствах що-годе нормална. Чувството продължи чак до завръщането ми у Ан — току-виж се окажеше, че може би бях поставила нов рекорд.

— Тунел?

Изгледах Гази и Иги объркано.

— От къде на къде под училището ще има тунел?

— Чудесен въпрос — отвърна Газопровода и кимна. — Да не забравяме и тайните досиета.

Разгърнах страниците им за пореден път.

— Ръч, направи справка за училището. Струва ми се, че мярнах някъде, че съществува от двайсет години.

— Във всички брошури пише така — потвърди Зъба. — Освен това в централното фоайе има табела, на която пише „Основано през 1985 година“.

Ръч седна пред лаптопа, който бяхме присвоили от Ан почти изцяло. Продължих да разлиствам досиетата на пациентите. Бяха постъпили в санаториума, но така и не го бяха напуснали. Повечето досиета бяха с дати от последните петнайсетина години, допреди две. За някое нормално хлапе да се озовеш в училище, което доскоро е било санаториум и има тунел отдолу, би било вълнуващо събитие, но чисто съвпадение.