Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 45

Останалите момиченца също танцуваха — стъпваха на пръсти по пожълтялата трева и размахваха бавно ръце, подражавайки на махането с криле. Ейнджъл отново заситни по тревата, завъртя се, подскочи… чувстваше се като Одета, прокълната да прекара живота си като лебед заради заклинанието на Ротбарт.

Пореден пирует, поредна арабеска, пореден подскок, в който Ейнджъл като че се задържа във въздуха няколко минути. Толкова й се искаше да може да разпери криле и да изиграе „Лебедово езеро“ както трябва… Но знаеше, че не може. Или поне не сега. И не тук. Може би след като Макс спасеше света. Тогава мнозинството обикновени хора щяха да са изчезнали. Джеб й го беше казал, когато отново беше попаднала в Училището миналия месец. Мутантите като тях имаха по-големи шансове да оцелеят — бяха проектирани да оцеляват. Може би когато повечето обикновени хора изчезнеха, нямаше да се налага да крие крилете си и щеше да може да лети на воля наоколо и да си играе на Одета, когато си пожелае.

Нямаше търпение.

50

Самоподготовката ми стана любимият час. Библиотеката на училището беше страхотна, с неизчерпаеми количества книги и с шест компютъра, на които учениците можеха да правят справки. Училищният библиотекар беше мил симпатичен мъж на име Майкъл Лазара. Всички обожаваха господин Лазара, дори и аз. Поне засега.

Днес бях в режим на изследване. Дали с проверка в някой сайт за разшифроване нямаше да ми хрумне нов подход за издирването на родителите ни?

И шестте компютъра бяха заети. Застинах на място и се замислих, че щеше да е прекрасно, ако можех просто да изритам някое хлапе от мястото му.

— Заповядай, готов съм.

Погледнах момчето, което се беше обадило.

— Моля?

Той се изправи и взе учебниците си.

— Свърших с компютъра. Може да го ползваш.

— О, ясно. Благодаря.

— Нова си тук — каза той. — Посещаваш часовете по езиково изкуство.

— Да — потвърдих. Разпознах го — годините параноя ме бяха научили да запомням физиономии. — Аз съм Макс.

— Знам. Аз съм Сам.

Усмихна ми се мило, а аз премигнах при мисълта, че всъщност беше сладък. Досега не си бях позволявала лукса да забелязвам дали някое момче е сладко, или не. Основно ме интересуваше дали възнамеряваше да ни убие, или не.

— Откъде идвате?

— Ами… От Мисури.

— Еха! Средния Запад. Сигурно ти се струва доста различно тук?

— Аха.

— По нещо за училище ли ще работиш, или по-скоро нещо твое си? — кимна към компютъра.

Тъкмо да кажа: „Защо задаваш толкова много въпроси“, когато ми мина мисъл… Може би не ме разпитва. Може би това е нормалното общуване между двама души, начинът да се опознаят. Обмяна на информация.

— По-скоро нещо мое — отвърнах.

Той се усмихна пак.

— Аз също. Разглеждах каяка, който искам да си купя. Надявам се коледните ми пари да стигнат.

Аз се усмихнах и си придадох вид, че ми е пределно ясно какво означава „коледни пари“. Глас? Няма ли да помогнеш? Той замълча. Прехвърлих наум възможните отговори и се спрях на: