Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 43

При това господин Пруит замълча. За пореден път се поздравих колко находчива семейна история бях измислила.

— Някой видял ли ги е да пускат димката?

— Какво изобщо значи „димка“? — обади се Гази и премига с невинните си сини очи.

— Ето, виждате ли? — продължих аз. — Дори не знаят за какво говорите.

Пруит съвсем присви малките си очички и рече с чиста злоба:

— Няма да ме заблудите. Ясно ми е, че братята ви са виновниците. Ясно ми е, че ги защитавате. Ясно ми е и още нещо: това е последният път, в който нещо ще ви се размине безнаказано в моето училище. Разбрахте ли?

Всъщност не съвсем, но реших да не се занимавам.

— Да — отвърнах твърдо.

Дадох знак на Гази да стане. Иги го чу и също се изправи. Насочих се решително към вратата.

— Благодаря — казах, преди да излезем.

Изнизахме се в коридора и ги поведох към класните им стаи.

— Ще обсъдим това по-късно, да знаете — прошепнах.

След като оставих Иги, си дадох сметка, че ме е хванало силно главоболие. Причинено от най-обикновено притеснение, а не от чипа, Гласа или мъченията, извършени от някой откачен учен в бяла престилка. Колко приятна промяна.

47

— Неуки малки негодяи — рече Гази, изпухтя и смръщи вежди.

Както обикновено, имитацията му беше безпогрешна. Едва не се обърнах, за да се уверя, че директорът не е изникнал зад нас.

Ейнджъл и Ръч се смееха с глас на разказа на Гази за случката.

— Зловредни дребни проклетници — добави той и аз също се разсмях.

— Но, сър — продължи той с моя глас, — родителите ни са мисионери. Да не лъжем е една от Десетте Божи заповеди. Невинни са, напълно невинни. Какво е „димка“?

Дори и Зъба избухна в смях и затресе рамене. Беше почти неузнаваем в бялата риза от униформата си.

— Вярно ли да не лъжеш е сред Десетте Божи заповеди? — попита Иги.

— Нямам представа — отговорих. — Да влезем в гората. Пътят ме напряга.

Бяхме поели по главното шосе, докато загубим училището от поглед. Сега влязохме косо в гората — знаехме, че не след дълго ще стигнем до една от овощните градини на Ан.

— А кой всъщност пусна димката? — попита Ръч.

Завъртях очи.

— Те, разбира се — изпепелих Гази с поглед и се ядосах, че това не действаше и на Иги. — Не знам как, не знам защо, но знам, че са били те.

— Ами, да — призна Гази леко смутен. — Едно момче се държа като пълен задник с мен на двора, а някой залепил на гърба на Иги бележка „Ритни ме“.

— Казах ти, че аз ще се заема с това — намеси се Зъба.

Въздъхнах.

— Момчета, около вас винаги ще има нещастници. Цял живот. — Колкото и да беше това. — Но не трябва да разрешавате проблемите си с димки. Поне не в момента. Стараем се да не се набиваме на очи, забравихте ли? Да останем незабелязани, да не мътим водата. А вие сте направили димка, пуснали сте я и сте позволили да ви спипат. Това определено не помага.

— Съжалявам, Макс — каза Гази почти искрено.

Вътре в себе си разбирах защо го бяха направили. Дори ми се щеше да бях видяла лицето на злобектора, когато беше научил. Обаче номерът не беше на място. И беше рискован.