Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 42

Тъкмо подминах костната структура на жабите, когато на вратата се почука. Учителката отвори, зашепна си с някого, после се обърна към мен. Какво?

— Макс? Трябва да идеш в директорския кабинет за малко — усмихна се тя окуражително, от което по-скоро се обезкуражих.

Изправих се бавно и тръгнах към вратата. Какво ставаше? Нима вече се започваше? Дали човекът отпред щеше да се преобрази в Заличител? Дишането ми се учести, а ръцете се свиха в юмруци до тялото.

Може би не. Може би просто имаше някаква неточност в документите. Нещо най-обикновено.

— Заповядай — секретарката отвори врата, която водеше в малко антре. Иги и Газопровода седяха на столове в стаичката. Гази ме погледна и се усмихна сконфузено.

О, не.

— Още отсега ли! — прошепнах, а той повдигна рамене и се ококори насреща ми.

— Директорът е готов да ви приеме — каза секретарката и отвори следващата врата. — Веднага.

46

Директорът Уилям Пруит — както пишеше на позлатената табелка на бюрото му — определено не се радваше да ни види. Всъщност изглеждаше направо бесен. В мига, щом го зърнах, го намразих — без да искам. Почервенялото му лице беше гневно разкривено. Устните му бяха пълни, влажни, отблъскващо тъмнорозови. Лъскавото му плешиво теме беше окръжено от редки туфи коса.

Обзе ме ужасяващото предчувствие, че този противен тип надали ще се окаже по-приятна персона и отвътре, затова застанах нащрек.

— Вие ли сте Максин Райд? — произнесе с високопарен британски акцент, от който косъмчетата на врата ми настръхнаха.

— Просто Макс — казах и едва потиснах импулса да скръстя ръце на гърдите си и да свъся вежди.

— А това са вашите братя Джеф и… — Той погледна бележките си. — Зефир?

— Да.

— Братята ви са пуснали димка в мъжката тоалетна на втория етаж — рече директорът, седна в стола си, сплете дебелите си червени пръсти и се втренчи в мен със студени, черни свински очички.

Премигнах и се постарах да не поглеждам Иги и Гази.

— Не е възможно — отвърнах спокойно.

Най-малкото, нямаше как да са събрали нужните им материали толкова бързо…

— О, така ли? — попита Пруит подигравателно. — И от къде на къде решихте това?

— Те са кротки момчета — отговорих с подчертано искрена нотка в гласа. — Не биха направили подобно нещо.

— Казаха, че не са били те. Лъжат — рече директорът равно.

Косматите му вежди имаха нужда от подрязване. А космите, които стърчаха от носа му… Пфу!

Придадох си обидено изражение.

— Братята ми не лъжат!

Разбира се, при нужда лъжехме като изпечени мошеници, но не възнамерявах да споделя това с него.

— Всички деца лъжат — каза господин Пруит с презрение. — Децата се раждат с мисълта за лъжа. Те са нечестни, невъзпитани, неприлични животни. Докато не паднат в ръцете ни.

Думите му ме накараха да се замисля дали не беше объркал професията си. Хубаво училище си избрала, Ан. Пфу.

Вирнах брадичка.

— Не и братята ми! Родителите ни са мисионери и служат на Господ Бог. Никога не бихме излъгали.