Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 27
Джеймс Патерсън
— Не, прав си — казах. — Тук е. Ако са географски координати, това трябва да е мястото.
Сградата срещу нас беше далеч от представите ни за уютна къщурка с бяла дървена оградка, някогашен дом на родителите на мило бебче, което луди учени щяха да превърнат в мутант — дете птица. Не.
От тази страна на улицата имаше автомивка, банка, пицария и химическо чистене. От другата — парк. Нямаше къщи и блокове, никакви жилищни сгради.
— Ама че тъпо — каза Зъба.
— Съгласна съм с това становище — потвърдих и пресякох улицата. — Може тук да е имало жилищен блок, но да са го съборили.
Застанахме пред тъмното заведение и надникнахме вътре. На стената висеше черно-бяла снимка на няколко души пред лъскава, по-нова на вид версия на заведението. Под снимката имаше надпис: „Тук сме от 1954 година“.
— До тук с тази хипотеза — каза Зъба.
— Държиш ли ти да изругаеш този път, или може и аз? — попитах.
— Давай — отвърна Зъба и прибра страницата в джоба си.
— Ами,
И действително, имахме поне някакъв късмет — на следващия адрес имаше жилищна сграда.
За съжаление, беше изоставен блок в изпаднал квартал, населяван от доста мрачни елементи, много от които въртяха тъмните си дела точно в момента — в два часа през нощта.
— Хайде да проверим все пак — казах и се скрих в сенките.
Бяхме кацнали на насмоления покрив на съседната сграда. Половинчасовото наблюдение показа, че в изтърбушената полусрутена постройка живееха поне двама души — а вероятно и повече.
Двайсет минути след като вторият тип беше излязъл и не се беше върнал, се изправих.
— Готов ли си?
— Готов — каза Зъба.
Скочихме на съседния покрив.
27
— Избери си най-противното ти място — прошепнах на Зъба. — Канализацията на Ню Йорк или изоставеният блок, пълен с наркомани?
Зъба се замисли и тихо прекоси помещението, като избягваше да се появява в светлите зони, осветени от луната през зеещите прозорци.
— Все пак избирам канализацията на Ню Йорк — прошепна ми в отговор.
Започнахме от втория етаж надолу — отваряхме вратите, проверявахме камините, почуквахме стените за тайни укрития.
Два часа по-късно потърках чело с мръсната си ръка.
— Нищичко. Да му се не види!
— Да — прошепна Зъба. — Да проверим и този килер и да се изнасяме.
Кимнах и отворих дрешника в коридора. Беше празен. Мазилката по стените се беше оронила и отдолу прозираха летвите.
Тъкмо да затворя вратата, когато тънка светла ивица в стената привлече погледа ми. Насочих фенерчето, повдигнах вежди и се наведох. Зад една от летвите беше напъхано нещо.
— Какво има? — попита Зъба тихо.
— Сигурна съм, че не е важно — прошепнах. — Но все пак да видим…
Измъкнах с нокти парче хартия, широко около десет сантиметра. Обърнах го и затаих дъх.
Докато Зъба надничаше през рамото ми, осветих снимката. Изобразяваше жена, прегърнала бебе. Пухкаво, розово, синеоко бебе… Точно умалено копие на Газопровода — барабар със зализания перчем.
28
— Да ме вземат мътните — прошепнах.