Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 29

29

На вниманието на света и на цивилизацията като цяло: за мен изобретяването на горещия душ е безспорен триумф.

С неохота спрях водата, излязох от кабината и се увих в личната си кърпа. От друга страна, цивилизацията си имаше и някои чудатости: човек трябваше да реши косата си, да сменя дрехите си всеки ден… не бях свикнала с тези подробности.

Но се стараех.

Иги почука на вратата:

— Макс? Може ли да вляза? Трябва да си измия зъбите.

— Не — по хавлия съм — отговорих аз.

— Аз съм сляп — каза той нетърпеливо.

— Вярно? Шегуваш се! Сигурен ли си?

Взех гребена си и избърсах парата в средата на огледалото. И изпищях. Макс-Заличителката се беше завърнала.

— Много смешно — каза Иги. — Не се бави много. Колкото и да се пудриш, няма да постигнеш кой знае какво.

Останах бездиханна дълго след като стъпките му се отдалечиха по коридора.

Преглътнах сухо и докоснах бузата си с треперещи пръсти. Кожата беше гладка. В огледалото се виждаше космата лапа с криви нокти, която чешеше муцуната ми.

— Как е възможно това? — прошепнах ужасено.

Макс-Заличителката ми се ухили.

— Не сме толкова различни — каза тя. — Всичко е свързано. Аз съм част от теб. Ти си част от мен. Можем да сме полезни една на друга.

— Ти не си част от мен — прошепнах. — Никога няма да стана като теб.

— Макс, Макс — рече Макс-Заличителката утешително. — Та ти вече си като мен.

Обърнах гръб на огледалото и излетях от банята. Втурнах се в стаята си и затворих вратата, преди някой да ме види.

Седнах разтреперана на леглото и заопипвах лицето си, за да се уверя, че все още съм аз.

— Май окончателно и напълно полудях — промърморих.

30

Тихото почукване на вратата на стаята ми ме накара да подскоча — мускулите ми се бяха стегнали от страх. Сигурно беше Иги.

— Излязох от банята — обадих се с леко разтреперан глас.

— Да — обади се Зъба. — Досетих се, предвид че гласът ти идва от стаята.

— Какво искаш?

— Може ли да вляза?

— Не!

Разбира се, вратата се отвори и той се облегна на рамката й. Видя пребледнялата ми кожа и страха и тревогата в широко отворените ми очи. Трескаво опипах лицето си и огледах ръцете си. Все още бяха покрити с обикновена кожа.

Една от тъмните му вежди се вдигна, той влезе и затвори врата.

— Какво става? — попита.

— Не знам — прошепнах. — Има ми нещо, но не знам какво точно.

Той застина на място за миг, след което седна до мен на леглото и нежно преметна ръка през раменете ми. Бях се свила, увита в мократа кърпа. Чувствах се ужасно — не се бях плашила толкова в… последните дни.

— Ще се оправиш.

— Ти пък откъде знаеш?

— Аз знам всичко, както често ти напомням.

Бях твърде зле, за да се усмихна.

— Слушай — продължи той, — каквото и да става, ще се справим. Както винаги досега.

Преглътнах. Изгарях от желание да му разкажа за Макс-Заличителката, но ме беше страх и срам.

— Зъб, ами ако се променя? Ако се превърна в нещо… ужасно? Тогава как ще постъпиш?

Той замълча и закова очи в мен.

Поех дълбоко въздух.

— Ако се превърна в Заличител? — казах по-решително. — Как ще постъпиш тогава? Ще защитиш ли останалите?