Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 26

Можеше да ни наблюдава с часове през бинокъла си, а удивеното й щастливо изражение се забелязваше от половин километър.

Вечеря. Въпреки че определено се стараеше, Ан беше човек, свикнал да си набавя основните хранителни вещества от пакети по една порция полуфабрикати, които претопляше в микровълновата. След първия ден отиде на пазар и се върна с петнайсет торби провизии и готварска книга. Резултатът беше спорен.

И все пак храната беше топла, приготвена от някого специално за нас, така че според мен всичко беше страхотно.

След първата вечер се опитах да изпреваря Ан и първа да сложа останалите да си легнат. Беше ми неприятно, че го прави тя — заемаше моята роля. Все пак водачът бях аз. Скоро Ан и уютната й къща щяха да останат само в спомените ни. Както беше станало с Джеб. И с доктор Мартинес и Ела. Всичко в живота ни беше временно.

Една вечер, около две седмици след като се бяхме настанили там, лежах в леглото си и слушах любимия си, най-любимия си певец, Лиам Руни. Лиам, Лиам, ти си моето вдъхновение. По-малките вече спяха. На вратата ми се почука тихичко.

— Да?

Зъба влезе.

— Какво има?

— Виж.

Подаде ми няколко от зашифрованите листа от Института, след което сложи на скута ми дебела книга, подвързана със спирала, и я отвори.

— Направо щях да се побъркам, докато се ровех по страниците. Но внезапно цифрите ми заприличаха на географски координати.

Сепнах се — на мига, щом го изрече, прозрях, че има шанс да е прав.

— Намерих този подробен атлас на улиците на Вашингтон в колата на Ан — каза. — Виж, всяка страница е номерирана, всяка карта също, както и отделните й квадранти. Погледни цифрите до името на Гази. Двайсет и седем, осем, Г, девет. Значи страница двайсет и седем, която представлява един участък от града. Виждаш ли?

— Да — прошепнах.

— Участъкът е разделен на дванайсет по-малки карти. Отиваме на карта осем. — Той разгърна страниците. — Представлява увеличение на предишната карта. Намираме колонка Г и я засичаме с ред девети. — Пръстът му следваше думите му по картата. — И попадаме на доста точно местоположение.

Погледнах го.

— Боже! — възкликнах. — Опита ли и с другите?

Кимна.

— Шифърът до името на Ръч — същата работа. Води до истинско място на картата.

— Ти си гениален — казах.

Стори ми се, че вдигна рамене срамежливо, макар че знаех, че срамежливостта не е присъщо за него качество.

— Нали Ръч беше почти сигурна, че е открила родителите си в Аризона? — добавих.

Той пак вдигна рамене.

— Не знам. Вярно, жената, която видяхме, беше чернокожа, но не бих казал, че си бяха лика-прилика. Според теб струва ли си да проверим хипотезата ми?

— Абсолютно — рекох и стъпих на пода. — Останалите спят ли?

— Да, включително и командир Ан.

— Добре. Само минута да се облека.

26

— Хм-м — изсумтях аз.

Зъба облегна атласа на противопожарния кран пред нас, притисна го с коляно и извади зашифрованата страница. Светнах му с джобното фенерче. Той свери координатите отново и ми ги показа. Сверих табелите с имената на улиците на пресечката.