Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 24

— Да, но не забравяй как приключиха нещата там — промърморих едва чуто.

— Вижте, има още животни — посочи Ейнджъл.

Без съмнение чистички, породисти, вчесани, пухкави животинки, затворени в тапицирани с плюш ограждения.

— Добре, на връщане към къщата ще минем да ги видим. Не знам за вас, но аз умирам от глад.

Зъба беше леко пребледнял. След вечеря трябваше да го накарам да си отпочине в някой от удобните до блаженство фотьойли край до болка уютната камина.

— Овце! — изписка Ейнджъл при вида на кафявите вълнени топки.

— Ан май е голяма любителка на животните? — каза ми Зъба и тръгнахме след Ейнджъл. — Коне, овце, кози, кокошки, прасета…

— Да — съгласих се. — Интересно какво ще вечеряме.

Той ме озари с една от редките си усмивки. Почувствах се все едно е изгряло слънце. Усетих как бузите ми поруменяват и избързах напред.

— Вижте, прасета — рече Газопровода оживено. — Ела, Иг.

Взе ръката на Иги и я сложи зад ушите на малко кафеникаво прасенце. Иги го почеса, а то започна да грухти блажено.

— Прасетата са такива щастливци! — възкликна Газопровода, а аз си наложих да прогоня мисълта за бекон от главата си. — Никой не им се кара, че са мръсни или че живеят в кочина.

— Да, защото са прасета — подчертах аз.

В този миг Тото скочи от ръцете ми и ме одраска.

— Ей! — викнах.

До нас се беше приближило голямо черно-бяло куче, подобно на овчарка. Тото изпъна предните си лапи и залая. Другото куче му отвърна.

— Тото! — викнах аз и плеснах с ръце. — Стига! Дворът е негов. Ейнджъл!

Ейнджъл дотича и хвана Тото за нашийника.

— Откъде е този нашийник? — попитах.

— Хайде, Тото, успокой се — каза Ейнджъл и го погали по главата.

Той спря да лае, поклати глава раздразнено и рече:

— Глупак!

Премигнах смаяно и зяпнах насреща му. След което видях Гази, който крачеше разсеяно наоколо и си свирукаше. Твърдо решена да не му правя удоволствието да се връзвам на поредната му звукова имитация, не реагирах.

— Хайде, банда — обявих. — Да хапнем!

24

— Добре, да видим с какво разполагаме — прошепнах аз.

Шестимата се бяхме събрали в „моята“ стая и бяхме разстлали на леглото ми документите, които бяхме взели от Института в Ню Йорк. Когато намерихме файловете в компютъра и ги разпечатахме, част от информацията можеше да се чете. Сега тези листове липсваха и ни оставаха само онези, изписани с редове цифров шифър. Къде бяха изчезнали останалите? Не знаех. Дали това не беше поредното изпитание?

И така, дивяхме се пред водопада от цифри. От време на време се натъквахме на смислени думи. Някои от тях касаеха нас, нашите имена. Тук-таме по страниците имаше информация за родителите ни.

— Какво ще кажете всеки да вземе по две страници и да ги изчете внимателно — предложих. — Да видим какво ще разберем. Отваряйте си очите за познати числа или някаква логика в подредбата.

— Добър план — каза Иги. — Но не и за мен.