Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 121

Трябва да призная, че се справях чудесно. Не подозираха абсолютно нищо. Упражненията, тренировките, практиката — всичко даваше резултат. Очевидността на това колко по-добра бях аз, новата версия, беше доста удовлетворителна. Всъщност беше направо странно колко послушно ме следваха тези идиоти и колко прилежно изпълняваха заповедите ми. Щом им казах, че ще проникнем в „Айтекс“, те на мига се съгласиха. Дори и проклетото куче. На тръгване от мотела се опитах да го затворя в стаята, но Ръч задържа вратата и то изприпка навън.

— Кучето идва с нас на мисия? — попитах с недоумение.

— Разбира се, че идва — отвърна Ръч с изненада. — Винаги е с нас.

Добре-е-е — казах си наум. — Започва да ми се изяснява защо са решили да ви елиминират.

Но това не беше важно. Така или иначе се подчиняваха на заповедите ми. Поведох ги по затревения хълм, като се оглеждах наоколо — все едно някой можеше да ни залови, представяте ли си? До главната сграда имаше голям квадратен отвор за вентилацията. Ловко развинтихме решетката, запречихме перката на огромния вентилатор с една пръчка и се промушихме вътре. След това извадих пръчката и перката отново се завъртя.

— Чудесна идея — каза Зъба.

Цели две думи повече от всичко, което беше казал цял ден.

Повдигнах рамене.

Знаех колко самодоволна беше Макс, но това не значеше, че и аз трябваше да ставам такава. Тръгнахме напред по вентилационната тръба. Непрекъснато си повтарях да изглеждам напрегната, да се озъртам, да се преструвам, че се чудя накъде трябва да тръгнем. От време на време спирах останалите и слагах пръст пред устните си, сякаш бях доловила нещо. Пълна лудница.

Стигнахме до основната тръба на вентилацията. Престорих се, че се колебая, след което ги поведох по тръбата, която водеше към мазето. Още няколко минути, няколкостотин метра и мисията ми щеше да приключи.

Заедно с тях самите.

128

След срещата с Джеб връщането в изолационната камера беше страхотно облекчение — за около две хилядни от секундата. После се замислих над думите му. Спомних си за ятото, което разчиташе на мен. Спомних си, че бях Макс Непобедимата и че Белите престилки, които ме караха да тичам през лабиринта им, бяха нещастници.

Което обаче не отговаряше на въпроса как да се измъкна оттук?

Пак не можех да се изправя, нито да почувствам каквото и да е. Отново започнах да смесвам мечти и халюцинации — беше страшно трудно да се концентрирам и да си спомня какво трябваше да направя, вместо да се отнеса в кукуландия.

Мисли, Макс.

Внезапно си спомних, че имам Глас в главата си. Глас, някакви идеи?

Какво искат от теб? — попита Гласът за моя изненада. Никога дотогава не беше отговарял пряко на мой въпрос. Поне доколкото си спомнях в този момент.

Хм… Какво искаха от мен? Просто да съм тук. За да могат да вършат разни работи с мен, да ме накарат да скачам през техните обръчи, да ме превърнат в опитното си зайче.

И какво би станало, ако попречиш на плановете им?

Замислих се. Доста биха се ядосали?

Усмихнах се. Как обаче можех да им попреча? Вече бях почти напълно сигурна, че не мога да се измъкна от тази консервена кутия.