Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 122

Помисли.

Замислих се, осъзнах колко ограничени са възможностите ми всъщност и истински се изплаших. Бях в ситуация, в която бързината, физическата ми сила и находчивостта ми бяха напълно непотребни.

Това просто ме срази.

Ако не бях толкова замаяна, вероятно щях да изпадна в паника.

В случая обаче проблемът ми изглеждаше някак странно отдалечен. Бях уплашена, но в същото време сякаш го гледах отстрани. Губех себе си. Губех разсъдъка си.

Губех себе си… губех мен. Биха се ядосали, ако изгубеха мен. Защото нямаше да могат да ме карат да скачам през обръчите им. Предвид че физическото ми движение беше напълно ограничено, това да изчезна изглеждаше практически невъзможно.

Освен…

Имаше и друг начин да ме изгубят — ако загинех.

Но това би обезсмислило както техните, така и моите цели. А ако… ако можех да ги накарам да решат, че съм мъртва?

Готова бях да се обзаложа, че в камерата имаше все някакви сензори. Когато пуснеш опитното зайче в лабиринта, продължаваш да го следиш, за да видиш какви ще са резултатите. Вероятно от самото начало записваха налудничавите ми приказки и плача ми.

Така. Как да се престоря на мъртва?

Отпуснах се в плътната течност. Тя ме задържа напълно — дори не трябваше да надигам глава, за да дишам. Забавих дишането си. Вдишай, издишай, едно, две, три, четири. Отпуснах всичките си мускули. И после просто… потънах в себе си. Представих си, че съм машина и постепенно изключвам отделните си уреди. Просто накарах всичките си системи да забавят действието си все повече и повече.

Пулсът ми намали ход в ленивата тишина, после забави още. Затворих очи. Всичко застина в тишина. Може би щях да остана в тази влажна гробница завинаги.

Нямаше време, мисъл, движение.

Надявах се, че не съм умряла наистина.

В противен случай щеше да е наистина трудно да открия родителите ни и да спася света.

129

Не виждам смисъл да ви занимавам с отегчителните подробности, но накрая успяхме да стигнем до компютърната зала на „Айтекс“. Засега планът се развиваше идеално.

Изшътках на останалите да се скрият в най-тъмния ъгъл на помещението, а те дори ме послушаха. След това пуснах един от компютрите. Машината заработи с тихо жужене. Бяха ме инструктирали, че Ръч разбира от компютри, затова й направих знак да се приближи.

— Виж какво можеш да научиш за „Айтекс“ — прошепнах. — Побързай, не знам колко време имаме.

Според часовника ми имахме точно шест минути и четиридесет и седем секунди.

— Добре — отговори Ръч шепнешком.

Настани се на табуретката и веднага отвори менюто „Изброй програмите“. После включи операционния прозорец и затрака някаква неразбираема поредица букви.

Въздъхнах и зачаках да запецне, за да се намеся аз. Бяха ме научили на всичко необходимо, за да доведа останалите, където трябваше.

— Ето, готово — прошепна Ръч.

Пред удивения ми поглед на екрана заизскачаха прозорец след прозорец с информация, всички с надпис: „С ограничен достъп“. Хм. Тази мутантка може и да беше по-умна, отколкото изглеждаше. Току-виж все нещо се беше получило както трябва с нея.