Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 119

Загубих представа колко време бях прекарала в камерата. Може да бяха и десет минути. Но имах чувството, че са изминали десет години. Или цял един живот. Може би бях спала. Сигурна съм, че получих халюцинации. „Събуждах“ се и се озовавах отново при ятото, в дома ни в Колорадо, или в тунелите на метрото в Ню Йорк, или в „Туайлайт Ин“. Отново гледах Ела Мартинес и майка й, които ми махаха с усмивка.

Мисля, че дори поплаках.

Всъщност всички мисли, които бяха преминавали през главата ми през целия ми живот, сега се изредиха отново, светкавично като картечен огън. Трескавият ми ум пресъздаваше всеки спомен, цвят, вкус, усещане, безкрайна плетеница от мисъл, спомен, мечти и надежди. В един момент вече не бях в състояние да преценя кое се беше случило наистина и кое беше плод на мечтите ми, филм, който бях гледала, или книга, която бях чела. Загубих представа Макс ли бях всъщност, имах ли криле, имах ли семейство от подобни на мен деца птици. Цялата ми действителност се изчерпваше единствено с камерата, в която се намирах. Дори в нея не бях сигурна.

Струва ми се, че по едно време запях. И говорих. Накрая загубих гласа си. Интересното беше, че не изпитвах глад или жажда. Не изпитвах болка. Не изпитвах и наслада.

Когато камерата най-сетне се отвори и вътре нахлу светлина, тя ми се стори най-ужасното и болезнено нещо, случвало ми се някога.

126

Закрещях, но звукът на собствения ми глас беше прекалено силен и прониза тъпанчетата ми, така че млъкнах на мига. Стиснах плътно клепачи срещу ослепителната светлина и се свих на кълбо — доколкото можех. Нечии големи ръце ме хванаха и ме вдигнаха. Дори този допир опъна сетивата ми до скъсване след огромното нищо, в което бях живяла.

Сложиха ме на легло и ме завиха с одеяло. Всеки допир до кожата ми беше мъчение. Свих се, решена да не помръдвам, и останах така много дълго.

Накрая осъзнах, че болката е намаляла. Опитах се да отворя леко едното си око. Навън все още беше прекалено светло, но все пак чувството, че ретината ми изгаря, беше изчезнало.

— Макс?

Шепотът събуди всичките ми нерви и по гръбнака ми пробягаха непоносимо болезнени тръпки. Стегнах се и затворих очи. Вече не помнех как се тича, как се бяга, как се води бой.

Исках да ме върнат обратно в камерата, в блаженството на мрака, тишината и нищото.

— Макс, как си?

Чудно — помислих панически. — Просто прелест. Направо идеално.

— Макс, имаш ли нужда от нещо?

Въпросът прозвуча толкова нелепо, че усетих, че се усмихвам.

— Трябва да ти задам няколко въпроса — прошепна гласът. — Трябва да разбера накъде се е насочило ятото. И какво се е случило във Вирджиния.

Това подейства. Няколко от мозъчните ми връзки проработиха. Отметнах леко одеялото и отворих тънък процеп между клепачите си.

— Знаеш какво се случи във Вирджиния — казах аз. Гласът ми беше слаб и дрезгав, сякаш имах пирони в гърлото. — И ти беше там, Джеб.

— Само накрая, миличка — рече той с притихнал глас. Беше клекнал на пода до кушетката, в която лежах. — Не знам какво се е случило преди това, защо всичко се провали. Не знам накъде се е насочило ятото, нито какъв е планът ви.