Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 123

— Добре, започвай да четеш — наредих и надникнах през рамото й.

Времето на изродчетата изтичаше.

130

Аз, Максимум Райд, бях мъртва, но явно никой не го забелязваше.

Дали пък наистина не бях умряла? Бях на път да ми стане все едно.

Най-сетне — най-сетне! — похитителите ми се усетиха, че вместо интересен лабораторен екземпляр си имат доста пасивно мъртво тяло.

Потънала в дълбок транс, имах само част от секундата, за да се подготвя, преди да отворят с трясък капака на камерата и вътре да нахлуе изпепеляваща ретините ми ослепителна светлина. Да остана неподвижна беше най-чудовищното предизвикателство в живота ми.

Чуха се гласове.

— Какво става? Кой я наблюдаваше? Ще ни откъснат главите!

Нечии ръце отново ме сграбчиха и ме извадиха от камерата. И за пореден път това беше най-ужасното и болезнено нещо, което можех да си представя. Този път обаче се насилих да отворя очи, да стъпя на земята и да изрева.

С разтреперани колене разперих криле и се постарах да изтръскам течността по тях. Потресът по лицата, които зърнах за кратко, бързо се замени от гняв. С втори дрезгав и прегракнал вик, който прозвуча далеч по-безобидно, отколкото целях, се хвърлих напред. Видях неясните очертания на прозорец и се затичах към него, като едва се задържах на омекналите си като гума крака. Щом стигнах, се хвърлих към стъклото с ръце, сграбчили мокрите ми дрехи и криле.

Дано стъклото да не е армирано — ми мина през ума в последния момент.

Явно не беше, защото успях да го разбия с трясък. Почувствах се сякаш върху всички клетки в тялото ми беше връхлетял камион. Изпищях от болка, усетих влажния въздух по кожата на лицето си и полетях надолу.

Опитах се да раздвижа криле и да си припомня познатото усещане на вятъра по тях — по леките ми прекрасни платна от мускули, пера и кости. Усетих единствено вкочаненост и безжизненост, сякаш ме бяха потопили в упойка.

Действай, за Бога, действай! — помислих и си представих как се превръщам в купчина останки на земята около пет етажа по-надолу.

Навън беше тъмно — облекчение за очите ми. Отворих ги и съзрях земята, която се носеше към мен прекалено бързо. Отново разперих криле отчаяно с надеждата да ме подхванат и да ме понесат във въздуха.

И се получи — точно когато голите ми стъпала се удариха в тревата. Заиздигах се тромаво нагоре, като се опитвах да си спомня как се лети — как да движа мускулите си и как да отпусна плешките си, за да им позволя да се движат по-свободно. Издигнах се на нивото на счупения прозорец, от който стърчаха няколко ядосани лица. С изключение на едно — това на Джеб. Той протегна, вдигна палец и викна:

— Ще се видим скоро, съкровище!

Зареях се нагоре. Вятърът издуха мокрите кичури коса от лицето ми.

Този човек беше напълно побъркан!

131

— Леле, колко работи има тук — прошепна Газопровод, докато четеше през рамото на Ръч.

Ами, не думай — помислих си аз. Не бях подготвена за чак толкова много информация за „Айтекс“. Замислих се дали са очаквали хлапето да ги хакне толкова успешно.