Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 120

Около десет процента от старото ми аз се върнаха.

— Джеб, опасявам се, че се налага да свикнеш да живееш в неведение. — Засмях се лекичко. Прозвучах като задавена котка.

— Това е моята Макс — каза Джеб с умиление. — Смела докрай. И след всичко случило се си в по-добра форма от всеки друг. Но те предупреждавам, че се налага да се включиш в този проект за спасяването на света.

— Ще гледам да го впиша в календара си — изграчих аз.

Бях се опомнила достатъчно, за да се подразня.

Джеб се наведе към мен. Отворих очи и ги впих в лицето му, добре познатото му лице, което навремето олицетворяваше всичко хубаво в живота ми, а сега — всичко лошо.

— Макс, моля те — прошепна той. — Моля те, приеми ролята си. Искат да те ликвидират. Решили са, че си провал.

Голяма новина.

— Кой?

— „Айтекс“. Докато те държат тук, изпробват последното си велико изобретение. Искаха да бъдеш водач с главата, а не със сърцето си, Макс. Опитах се да те науча на това, но може би съм се провалил. Опитват се да заличат сърцето ти, затова те държат тук. Ти обаче държиш на някои неща и на някои хора, Макс. Като мен. Моля те, не позволявай всичко, което се случи досега, да се обезсмисли. Не им давай повод да те елиминират и да започнат отначало с някой друг. Покажи им, че са се заблудили относно теб. Покажи им, че можеш да се справиш.

— Ще им покажа, че мога да ти изтръгна жлъчката през носа — рекох отпаднало.

Зад мен внезапно проехтя плътен глас:

— Бачълдър! Нямаш разрешение да влизаш тук!

Светлината отново угасна, издърпаха одеялото, яките ръце отново ме вдигнаха и ме върнаха в ужасяващата камера.

127

Поведох петимата откачени мутанти през сенките към „Айтекс“.

— Оттук.

Дръпнах настрани няколко храста и им махнах да минат. Най-сетне се беше мръкнало. Преди мислех, че да прекарваш дните си в компанията на Заличители, които играят на покер, е отегчително, но дори това не можеше да се сравнява с изминалия ден.

Не можех да си представя как истинската Макс беше търпяла това. Вече не помнех колко пъти през деня ми се беше прищяло да им се развикам да млъкват и да ме оставят на мира. Тази Ръч непрекъснато дрънкаше, а Ейнджъл и Газопровод водеха спорове от типа небето синьо ли е и кой ден е днес. Не бях открила пукнатини в бронята на Зъба, но беше въпрос на време. Ейнджъл откровено ме плашеше — дъската й хлопаше. Може би беше нестабилна. Трябваше да им го кажа, след като се върнех. Газопровод, изглежда, беше наивен глупак, а Иги — доколкото можех да преценя — беше просто бреме. Поне можеше да готви — незнайно как. Освен това всичките говореха на кучето, сякаш и то беше човек, питаха го какво иска и прочее. По дяволите, та това беше просто куче.

Накрая моментът настъпи. През деня се бяхме включили в обиколката на „Айтекс“ и се бях постарала да подчертая добре слабите места на сградите. А сега щяхме да „проникнем“ вътре. Стараех се да изглеждам предпазлива, сякаш съм нащрек.