Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 107

Отдалечихме се от основната тълпа и се насочихме към „Адвенчърленд“.

— Да! „Карибски пирати“! — обади се Тото.

Ако можеше да размахва ръце, щеше да го направи.

На мен лично да попадна в тъмно, затворено и мокро място с група непознати ми звучеше като кошмар, но, както обикновено, носителят на здравия разум беше малцинство. Наредихме се на опашката и всъщност не след дълго се качихме на лодката. Полагах усилия да запазя самообладание заради малките, но сърцето ми биеше като бясно, а по челото ми изби пот. Погледнах Зъба. И той беше изнервен. Явно само двамата с него имахме поне капка здрав разум.

Дано — примолих се наум, — дано последните ми мигове на този свят да не са в наблъскана малка лодчица в тъмното, заобиколена от пеещи кукли пирати.

Да, това би било доста несправедливо — обади се високопарно Гласът.

Направих се, че не съм чула.

114

— И аз искам такава къща на дърво — изломоти Гази с уста, пълна със захарен памук. — Искам да кажа, за всички ни. Няма ли да е яко?

— Много, много яко — съгласи се Ейнджъл. По ръката й се стичаше разтопен сладолед. — Може ли пак да влезем в „Родословното дърво“?

Подадох й салфетка.

— Може би след обяд.

Отхапах от сладоледовия си сандвич и се огледах на 360 градуса. Никакви Заличители. Не можех да съм сигурна, че сме единствените мутанти наоколо — все пак, намирахме се в „Дисни Уърлд“. Но засега никой не беше започнал да се преобразява пред нас.

— Може да си я направим — подметна Иги. — Ще намерим някое гигантско дърво и ще си построим наша си къща на него.

— Да! — въодушеви се Гази и натъпка поредното кълбо захарен памук в устата си. — Защо не? Сигурен съм, че ще стане.

Потупах го по рамото.

— Добре, слагам го в списъка с неща за правене. И престани да се тъпчеш с боклуци, чу ли, Гази? Не ми се ще да повърнеш на „Сплеш Маунтин“.

Той ми се ухили с глуповата детска усмивка, с която ми бръкна право в сърцето.

— „Фронтиърленд“ е насам — каза Зъба и посочи една табела.

Огледах тълпата отново, след което проверих на картата.

— Първо „Фронтиърленд“, после… Май единственото смислено нещо на Площада на свободата е „Имението на духовете“.

— Аз искам да видя „Фермата на Мики“ — обади се Ейнджъл.

— Тя е в „Туунтаун Феър“ — обясних й аз. — Първо трябва да посетим няколко други места. Но ще стигнем и до там.

Тя ме озари с широка невинна усмивка, а аз се опитах да си избия от главата всички мисли за правителството на държавата ни.

— Ей на това му викам „зловещо“ — каза Ръч и схруска поредната карамелизирана пуканка. — На катерица с подобни размери.

Тя посочи към един възрастен в костюм на катерица, който се разхождаше наоколо и махаше на хората.

— Кой е това? — попита Тото. — Чип или Дейл?

— Не знам — отговорих. — Стига да не се превърне в огромен катерицозаличител, нямам проблем с него. Ей, вижте! Ето я и „Сплеш Маунтин“! Опашката не е голяма.

— Кучето ви може да говори?

Обърнах се. Едно почерняло от слънцето момиченце гледаше Тото подозрително.