Читать «Училището свърши — завинаги» онлайн - страница 108

Засмях се.

— Нашето куче? Не. Откъде ти хрумна? Да не би твоето да говори? — усмихнах й се снизходително.

— Стори ми се, че каза нещо — промърмори тя, без да отлепя очи от Тото.

Обърнах се към Гази.

— Джейсън, пак ли си упражняваш вентрилоквизма?

Гази сви рамене с точното количество засраменост и кимна.

— А-а — загуби интерес момиченцето и обърна глава. Изгледах сурово Тото, който оголи зъби в притеснена извинителна усмивка.

Това не ми се стори забавно. Погледнах Зъба. Той също огря околността с неотразимата си усмивка и ми предложи бисквитка.

115

Сега бяха в ръцете му. Ари захапа сладоледа си и шоколадовата коричка се пропука между зъбите му.

Беше ги проследил до входа на „Сплеш Маунтин“. В момента седеше на пейка на изхода и ги чакаше да излязат. Отне му доста време да ги издири. Не можеше да лети наоколо, нито пък да пусне цяла тълпа Заличители, които да обърнат всичко наопаки — щяха да привлекат твърде много внимание.

Сега обаче бяха в ръцете му. Щяха да излязат всеки момент. Беше извикал по радиостанцията шест отряда подкрепление, които го чакаха на не повече от пет минути път. Ари се усмихна. Слънцето грееше, времето беше прекрасно, хапваше си сладолед и всичките му мечти бяха на път да се сбъднат.

За миг малка група посетители застана между него и изхода. Ари се премести, така че да вижда. Беше му ясно, че хората го заглеждат — изглеждаше различен. Различаваше се дори и от останалите Заличители. Не беше толкова… безпогрешно изпълнение. В непреобразено състояние останалите изглеждаха по-човешки от него. Той като че през цялото време беше полупреобразен. Не беше виждал чистото си и истинско лице от… от много време.

— Знам кой си ти!

Едва не подскочи. Не беше забелязал кога някакво момче се беше намърдало на пейката до него.

Изгледа с недоумение малкото му открито лице.

— Моля? — изръмжа.

Обикновено в този момент децата се обръщаха уплашени и побягваха с писъци. Винаги се получаваше.

Момчето му се усмихна.

— Знам кой си — повтори и го посочи доволно.

Ари само изръмжа.

Момчето потръпна развълнувано.

— Ти си Върколака!

Ари се вторачи в него.

— Страхотен си, братче! — продължи момчето. — Определено ти си ми любимецът! Най-силният от всички, и най-печеният. Мечтая си да съм като теб!

Ари едва не се задави. Никой никога не му беше казвал подобно нещо. Беше прекарал целия си живот като утайка на дъното на чашата с кафе. Като съвсем малък обожаваше децата птици, но те не му обръщаха внимание. Обичаше Макс, а тя дори не го забелязваше. Когато се махнаха, щеше да се зарадва истински, ако баща му не беше изчезнал с тях. Споменът, че собственият му баща ги избра пред него, все още го изпълваше с горчилка. Беше го изоставил сам сред непознатите.

А те бяха започнали да го променят. Отначало Ари се радваше — щеше да стане Заличител, един от тях. Но не се получи точно така. Беше твърде различен — някакво скърпено същество. Всички останали бяха превърнати в Заличители още като бебета, като зародиши. В човешката си фаза изглеждаха съвсем като хора, а във вълчата бяха същински вълци. Не и Ари. Той живееше в частично преобразена форма, не напълно човек, но и не достатъчно вълк. Изглеждаше странно, беше грозен. И не можеше да се впише никъде.