Читать «Домът на Червения убиец» онлайн - страница 7

Свещеникът се отърси от зловещия си унес. Извади от ковчежето потир и поднос. Сложи нафората и наля виното. После се загледа с подозрение в съдържанието на делвата.

– Изглежда нашият клисар, боклукчията Уоткин, опитва виното! – Напълни купата с вода за онази част от литургията, при която свещеникът символично се пречиства от греховете – и се загледа в тънките парченца лед в нея.

– Какви грехове? – прошепна той.

Във въображението му изникна бялото като алабастър лице на Бенедикта, полускрито от синьочерната ѝ коса. Усети, че Бонавентура се търка в крака му.

– Няма грях – прошепна той на котарака. – Не е грях, тя ми е приятелка, а аз съм самотен – пое си дълбоко дъх. – Ти си глупак, Ателстан – смъмри се сам. – Свещеник си, какво очакваш?

И продължи да размишлява в този дух, докато се обличаше. Беше се изповядал пред отеца игумен, но защо се чувстваше самотен? Въпреки мърморенето си Ателстан искаше да бъде обичан от енориашите си и хората, на които служеше. Но мисълта за другата му служба, на писар при коронера сър Джон Кранстън, го потискаше. А защо? Свещеникът разсеяно вдигна Бонавентура и започна да го гали. Можеше да понесе насилствената смърт, кръвта и раните. Но друго го смразяваше – планираните убийства, хладнокръвно замислени от души, затънали в мрака на смъртния грях. Ателстан предусещаше, че скоро ще се сблъска с нова подобна мистерия. Шестото чувство го предупреждаваше, че злото, бродещо в пустото гробище, чака да се изправи срещу него. Той се отърси от мислите и целуна Бонавентура по главата.

– Трябва да отслужа литургията.

Ателстан се върна в църквата, погледна нагоре и видя първата светлина на зората през прозореца. Потръпна. Въпреки мангалите вътре беше убийствено студено. Отиде до олтара и се загледа в дарохранителницата със светото причастие – Тялото Христово във формата на хляб, която се полюшваше под златния балдахин, а на олтара отдолу гореше една-единствена свещ – знак за Божието присъствие. Зад него се отвори врата и звънарят Мъгуорт влезе с патешка походка, скрил плешивата си глава и потръпващите червени бузи под вълнените си дрипи.

– Добро утро, отче! – извика той така, че сигурно се чу нашир и надлъж в енорията.

Свещеникът затвори очи и се помоли за търпение, докато Мъгуорт започна да бие камбаната – по-скоро като за тревога, отколкото за литургия. Най-накрая камбанният звън спря. Бенедикта, загърната в кафява наметка, се промъкна в църквата. Усмихна се стеснително на отеца, който търпеливо чакаше в подножието на стъпалата. Последва я проститутката Сесили. Ателстан разбра, че е тя по облака евтин парфюм, който винаги я предшестваше. Той затвори очи и се помоли единствената работа на Сесили сега да е като шивачка при Бенедикта и чистачка в църквата. Спомни си местната шега, че Сесили е лягала по-често в гробището, отколкото полагат ковчези в него. Пернел, възрастната фламандка, беше следващата. Косата ѝ беше боядисана в червено, лицето ѝ беше белосано – жена с неясно минало и още по-неясен морал. Ателстан безмълвно си обеща да я наблюдава. Беше чул, че Пернел не поглъща нафората, а я носи у дома и я слага в кошера, за да са здрави пчелите ѝ. Ако я хванеше да го прави, нямаше да ѝ дава причастие, нито да приеме глупавия ѝ отговор, че медените пити от кошерите ѝ винаги имали форма на църква. Най-накрая пристигна Уоткин – боклукчия, клисар и пазач на "Сейнт Ерконуолд", както и глава на енорийския съвет. Непрестанно нарастващата му челяд затропа по пътеката с дървените си обувки. Едно от децата, Крим, което бе измило поне ръцете си, застана до Ателстан, за да му помага. Свещеникът се почувства малко нелепо между Крим с мръсното лице и Бонавентура. Палачът Мениър влезе последен и тръшна вратата зад себе си.