Читать «Домът на Червения убиец» онлайн - страница 6

– Сега прилича на църква – промърмори той, – а не на дълъг, тъмен тунел с дупки в стените.

Подготовката за Коледа скоро щеше да свърши. Зеленината беше сложена в чест на новородения Христос.

– Вечнозелено – промърмори Ателстан, – за вечния Бог.

Тъмна сянка, по-плътна от останалите, се прокрадна по пътеката между пейките.

– Винаги знаеш кога да се появиш, Бонавентура.

Големият котарак се приближи безшумно, спря и се протегна пред Ателстан, после се отърка умоляващо в черното му расо. Свещеникът погледна надолу.

– Тук няма мишки – прошепна той. – И слава Богу!

Никога нямаше да забрави как ловецът на плъхове Ранулф беше сложил тайно капани под тръстиката на пода и палецът на крака на Сесили беше попаднал в един от тях, докато чистеше църквата сутринта. Ателстан беше живял трийсет години и беше служил редом с войници, но никога не беше чувал сочни псувни като онези, които бяха избликнали от красивата уста на Сесили.

Свещеникът се наведе и взе котката, вгледа се в едрата чернобяла муцуна и разкъсаните уши.

– Бонавентура, великият ловец на мишки – прошепна той. – Дошъл си за наградата си.

Ателстан влезе в един от тъмните трансепти и взе купа студено мляко и нарязана риба от перваза на прозореца.

– Чий живот е по-удовлетворителен, Бонавентура? – промърмори той, клякайки да нахрани животното. – На котарак в Съдърк или на брат-доминиканец, който обича звездите, но е принуден да работи в калта?

Котаракът примигна, наведе глава и се нахвърли лакомо върху храната в калаената паница, поглеждайки с едно око към купа тръстики пред една от колоните. Ателстан се върна в подножието на стълбите към олтара, коленичи, прекръсти се и започна първата молитва от вечернята.

– Veni, veni, Emmanuel! Ела, ела, Емануил!

Кога ли щеше да дойде отново Христос, питаше се разсеяно Ателстан. Да излекува раните, да въздаде справедливост.. Не. Той затвори очи. Беше се заклел, че няма да мисли за Кранстън; че няма да си спомня мазното му червено лице и оплешивяващата му глава, веселите сини очи и голямото шкембе, което би побрало виното от цяло лозе. Спомни си старата приказка, че дяволът събира всички молитви, произнесени от свещениците без сърце, че слага всяка пропусната дума в една торба за Деня на Страшния съд. Ателстан притвори очи и пое дълбоко дъх, за да се съсредоточи.

След като свърши псалмите, той влезе в малката, леденостудена ризница. Докато миеше ръцете си, се огледа.

– Без пурпурни одежди – промърмори той и отвори големия требник. – Днес е света Лучия.

Отключи вратата на очукания шкаф и измъкна златистия филон с избродиран ален кръст в средата. За разлика от прашния шкаф филонът беше нов и ухаеше приятно. Възхищаваше се на изработката и замисъла на шивачката, вдовицата Бенедикта.

– И е такава красавица – промърмори. – Съжалявам, съжалявам.

Прошепна извинението за собствено успокоение и каза молитвите, които всеки свещеник трябва да произнесе, докато се облича за литургия.

Ателстан си бе наложил строга дисциплина. Знаеше, че тъмните сенки в душата му заплашваха да се надигнат и да нарушат утрешния му ритуал. Не биваше да мисли за тях. Прозорчето в ризницата издрънча, когато капакът отвън се тръшна. Ателстан се стресна. Навън, над гробището, където спяха вечния си сън прародителите на добрите му енориаши, очаквайки Второто пришествие на Христа, цареше непрогледна нощ. Но Ателстан знаеше, че там броди и нещо друго. Нещо зло, което по най-ужасен и богохулен начин измъкваше трупове от земята.