Читать «Домът на Червения убиец» онлайн

Юни 1362 г.

Убийството, ужасно и кърваво, беше планирано от душа, черна като нощта. Убийство, на чието неизбежно приближаване щяха да бъдат мълчаливи свидетели единствено жаркото слънце и гладките безветрени води на Средното море.

Денят беше горещ и към обяд жегата вече притискаше като тежка завивка тримачтовата карака, потеглила от Фамагуста. Платната бяха увиснали, смолата между плесенясалите греди се топеше. Пасажерите на борда – поклонници, търговци, пътешественици и скитници – се бяха свили под всички сенки, които бяха успели да намерят. Някои се молеха; други, засенчили зачервените си очи от слънцето, оглеждаха небето в очакване дори на най-лек полъх. Палубите на "Сейнт Марк" пареха на допир; дори екипажът се беше скрил от блясъка и горещината на слънцето. Наблюдателят дремеше високо на мачтата. Сребърен медальон на свети Христофор, закован над главата му, улавяше слънчевите лъчи и ги връщаше обратно като молитва за сянка и силен, хладен бриз.

Под наблюдателя, в подножието на мачтата, дремеше рицар, облечен в бяла ленена риза и панталон с петна от пот, напъхан в кожени ботуши, краката му помръдваха неспокойно. Той избърса потта от челото си и почеса черната си брада. Погледна към момчето, което се беше подслонило в сянката на фалшборда и с широко отворени очи гледаше доспехите му – ризница, ръкавици, нагръдник. Вниманието му беше привлечено от бяло памучно наметало с голям, грубо изрисуван червен кръст в средата. Момчето хвърли поглед към рицаря, докато протягаше ръка, за да докосне украсената дръжка на двуострия меч.

– Пипни го, момче – прошепна рицарят и белите му зъби проблеснаха в загорялото лице. – Хайде, пипни го, щом искаш.

Момчето го послуша и по лицето му се разля усмивка.

– Искаш ли да станеш рицар, момче?

– Да, сър, искам да бъда кръстоносец, макар да съм сирак – отвърна сериозно детето.

Рицарят се усмихна, но лицето му стана сериозно, когато погледна към кърмата. Беше видял, че кормчията вика капитана, а сега и двамата гледаха към морето. Капитанът изглеждаше разтревожен. Той свали широкополата си шапка и закрачи напред-назад по палубата, ругаейки под нос. Над него наблюдателят внезапно извика: "Виждам кораби без платна, приближават бързо!"

Гласът му предизвика вълнение на борда. Само маврите-корсари кръстосваха морето с кораби без платна. Хората на палубата се раздвижиха, деца плачеха, мъже и жени крещяха. По стълбите се чу тропот, войниците и моряците се събираха. Хорът от стонове се усилваше.

– Без платна! – извика един войник. – Трябва да са галери!

Шумът заглъхна, когато страхът от смъртта измести негодуванието от жарките слънчеви лъчи. Денят щеше да свърши, щеше да падне мрак и въздухът да се разхлади, но бързоходните галери на корсарите със зелените флагове нямаше да изчезнат. Те обикаляха между гръцките острови като хищни вълци и ако се доближаха, нямаше да могат да им избягат. Появиха се генуезки стрелци; главите им бяха покрити с големи бели кърпи, огромните арбалети подскачаха на гърбовете им. Зад тях момчета носеха колчани, пълни със стрели с назъбени остриета.