Читать «Да кажем ли на президента» онлайн - страница 98

— Случилото се снощи ли е причината? — попита Марк.

— Донякъде. Почувствах се адски глупаво, когато си отиде просто така. Сигурно няма да ми кажеш какво се е случило.

— Не мога да ти кажа — смутено отвърна той. — Но повярвай ми, няма нищо общо с теб. Най-малкото, това е почти… — Внезапно замълча.

Никога не излагай Бюрото!

— „Най-малкото, това е почти“ какво? Почти истина? Защо това обаждане бе толкова важно?

— Да престанем с това и да отидем да вечеряме.

Елизабет не отговори.

Марк отново запали колата. Две коли потеглиха едновременно с него. „Днес се подсигуряват. Или може би някой от тях просто търси къде да паркира.“ Погледна Елизабет, за да провери дали и тя ги е забелязала. Не, само той можеше да гледа в огледалото за обратно виждане. Спря пред малък и уютен японски ресторант на Уисконсин авеню. Не можеше да я отведе в дома й, където проклетото Бюро ги подслушваше. Сервитьорът азиатец умело наряза тлъстите скариди и ги опече на металната плоча по средата на масата им. Когато някоя скарида станеше готова, той я подхвърляше в чиниите им. Бе им поднесъл малки изящни купи със сосове, в които да топят хапките. Елизабет се оживи под въздействието на топлото саке.

— Съжалявам, че реагирах толкова остро. Много ми се събра напоследък.

— Искаш ли да ми разкажеш?

— Не мога, боя се, че не мога. Лично е и баща ми ме помоли все още да не го обсъждам с никого.

Марк замръзна.

— Не можеш ли да ми кажеш?

— Не, трябва да проявиш търпение.

Отидоха на автокино и седяха в приятния полумрак хванати за ръце. Марк усети, че тя не иска да я докосва, а и той нямаше настроение да го прави. И двамата се безпокояха за един и същи човек, но по различни причини — или може би поради една и съща? А как ли би реагирала, ако разбереше, че той проучва баща й от деня, в който се бяха срещнали? Може би тя знаеше. Но, по дяволите, защо не може просто да й се довери? Марк не следеше внимателно филма и когато свърши, той я отведе в дома й и си тръгна веднага.

Двете коли продължаваха да го следят.

— Здравей, жребецо! — От сенките изскочи нечия фигура.

Марк се обърна и нервно докосна кобура си.

— О, здрасти, Саймън.

— Слушай, човече. Ако все още се чувстваш отчаян, ще ти покажа едни много мръсни картички, щото изглежда, че не те бива много. Снощи бях с една черна, а тази вечер ще бъда с бяла.

— Откъде си толкова сигурен? — попита Марк.

— Проверявам предварително. Красивото ми тяло няма време за губене. — Саймън избухна в смях. — Мисли за това, като си легнеш сам тази вечер, щото аз със сигурност ще съм те забравил. Спокойно де, спокойно.

Марк му хвърли ключовете и го проследи с поглед как крачи към мерцедеса, като полюшва бедра, танцува и се смее.

— Изложил си се, бейби.

— Глупости! Заядливо копеле, такова! — каза Марк и се засмя.

— О, ти ревнуваш, човече, или имаш предразсъдъци.

Саймън подкара колата и се насочи към едно от местата за паркиране. Когато мина покрай Марк, извика: