Читать «Да кажем ли на президента» онлайн - страница 99
Джефри Арчър
— Както и да е, пак аз печеля.
Марк се запита дали да не кандидатства за работа като прислужник в гаража на някой голям блок. Това явно си имаше предимства. Огледа се; нещо помръдна. Не, просто нерви или въображение. Веднага след като се озова в апартамента си, написа доклада за сутрешната среща с директора и се строполи на леглото.
Оставаха два дни.
9 март 1983, сряда
Телефонът иззвъня. Марк току-що си беше легнал; все още не бе напълно заспал. Телефонът продължи да звъни. „Опитай се да го вдигнеш. Може да е Юлий…“
— Ало — каза той и се прозя.
— Марк Андрюз?
— Да — уморено отвърна той и се намести по-удобно в леглото.
Страхуваше се, че ако се разсъни, няма да може да заспи отново.
— Обажда се Джордж Стампузис. Съжалявам, че ви будя, но открих нещо, което, предполагам, ще искате да научите веднага.
Думите на Стампузис го обляха като студен душ. След миг Марк бе напълно буден.
— Добре, не казвайте нищо повече. Ще ви се обадя от автомат. На кой номер сте?
Марк си го записа на дъното на кутията с книжни салфетки. Наметна си халат, обу чифт маратонки и отиде до вратата. Отвори я и огледа коридора. „Божичко, това вече е параноя!“ Не се чуваше нито звук; не би било така, ако някой го дебнеше. Взе асансьора и слезе в гаража, където имаше обществен телефон. Саймън бе заспал на стола си — как успяваше да го прави? Марк заспиваше трудно дори в легло.
Набра номера.
— Здравейте, Стампузис. Андрюз е.
— Вие, агентите, винаги ли играете игрички в един през нощта? Мислех, че вече сте открили по-добра система.
Марк се засмя; звукът отекна в гаража. Саймън трепна.
— Какво мога да направя за вас?
— Днес изтъргувах малко информация, така че сега ми дължите две истории. Мафията няма нищо общо със смъртта на Стамс и въпреки че е против законопроекта за контрол върху оръжията, няма да попречи на приемането му. Сега вече знаете всичко. Не бих стигнал дотук за никого другиго, освен за Ник, така че гледайте да се справите.
— Ще направя каквото мога — отвърна Марк. — Благодаря за помощта.
Постави слушалката на вилката и закрачи към асансьора с надеждата разхвърляното му легло да е все още топло.
Саймън продължаваше да спи.
— За вас е, сър.
— Какво? — промърмори директорът, който все още не се бе разсънил.
— Телефонът, сър. Вас търсят. — Икономката стоеше на прага по пеньоар.
— Ъ-хъ. Колко е часът?
— Шест без десет, сър.
— Кой е?
— Мистър Елиът, сър.
— Добре, свържи ме.
— Да, сър.
Елиът го бе събудил. Решение, което никога не би взел, освен при крайна необходимост.
— Добро утро, Елиът. Какво има? — Замълча за момент. — Сигурен ли си? Това променя всичко. Кога трябва да дойде? В седем, разбира се. Ще се видим в шест и половина.
Директорът затвори телефона, седна на края на леглото и изруга силно: „По дяволите!“, което правеше изключително рядко. С крака, стъпили здраво на пода, и ръце на кръста, той се бе замислил дълбоко. Накрая стана, облече си халата и влезе в банята, като продължи да ругае тихичко.
Марк също бе събуден от телефона. Само че не се обаждаше Безименния, а Елизабет. Искаше да го види спешно. Уговориха си среща за осем часа във фоайето на „Мейфлауър“. Там определено никой нямаше да го познае, но се почуди защо Елизабет бе избрала точно това място.
