Читать «Да кажем ли на президента» онлайн - страница 82

— Не, сър. Вие се заемете с политиката и ще подпишете закона, а аз ще го приложа.

— Някакъв съвет?

— Не, не бих могъл да ви дам…

„Пази се на десети март!“

— … макар че винаги съм се чудил, господин президент, защо отложихте законопроекта. Ако на десети март стане нещо и ако изгубите изборите догодина, ще се наложи да започнем от нула.

— Зная, Халт, но трябваше да избирам между законопроекта за здравното обслужване, който бе доста спорен начин да започна мандата си, и закона за контрол върху оръжията. Можех да загубя и двете битки, ако ги бях повел едновременно. Честно казано, възнамерявах да внеса законопроекта в комисията още преди година, но кой можеше да предположи, че Нигерия ще нападне Южна Африка и на Америка най-после ще й се наложи да реши на чия страна да застане?

— Справихте се отлично, господин президент. Признавам си, тогава смятах, че грешите.

— Зная, Халт. Прекарах няколко безсънни нощи. Но да се върнем на законопроекта; не забравяй нито за миг, че Декстър и Торнтън са най-големите майстори на обструкции в историята на Сената. На десети март ще се навършат две години откакто бавят закона въпреки мълчаливата подкрепа на сенатора Бърд като лидер на мнозинството. Но не съм особено притеснен. Смятам, че на десети ще го прокараме. Не мога да си представя, че нещо ще се случи. А ти, Халт?

Директорът се поколеба.

— Не, сър.

„Първата лъжа, която казах на главнокомандващия. Ще ми повярва ли специалната комисия, ако след три дни убият президента?“

— Благодаря и лека нощ, Халт.

— Лека нощ, господин президент, и ви благодаря за чудесната вечеря.

Директорът се качи в колата си. Специалният агент, който шофираше, се обърна и каза:

— Току-що се получи важно съобщение за вас, сър. Можете ли да се върнете незабавно в Бюрото?

„Не!“

— Добре, но по-лесно би било да сложим легло в кабинета ми, стига някой да не ме обвини, че пилея парите на данъкоплатците.

Шофьорът се засмя; явно директорът бе прекарал вечерта добре, но това не бе всичко.

Елизабет поднесе кафето и седна до Марк.

„Съдбата закриля смелите. Вдигни небрежно ръка, постави я на облегалката на дивана, докосни леко косата й.“

Елизабет стана.

— О, за малко да забравя. Искаш ли бренди?

„Не. Не искам бренди. Искам да седнеш.“

— Не, благодаря.

Тя отново се настани до Марк.

„Не мога да я целуна, докато в ръката си държи чаша горещо кафе. А, остави я. По дяволите, пак става!“

— Ще пусна музика.

„По дяволите, какво ли още ще измисли?“

— Чудесна идея.

— Какво ще кажеш за „В памет на Синатра“?

— Екстра.

„… Този път почти успяхме… нали… момиче?“

„Това е най-неподходящата песен. А, върна се. Пак ще се опитам да я целуна. По дяволите, отново пие кафе! Най-после остави чашата. Внимателно. Боже, колко е красива! Продължителна целувка — очите й отворени ли са? Не, затворени. Наслаждава се.“

— Искаш ли още кафе, Марк?

„Не, не, не, не, не, не, не.“

— Не, благодаря.

„Още една продължителна целувка. Ще прекарам ръка по гърба й — и преди съм го правил — едва ли ще има нещо против. Ще поставя ръка на крака й — стоп — какви прекрасни крака! Ще вдигна ръка от крака й и ще се съсредоточа върху целувката.“