Читать «Да кажем ли на президента» онлайн - страница 83

— Марк, трябва да ти кажа нещо.

„О, боже! Това е най-неподходящият момент. Само това ми липсва.“

— М-м-м!

— Обожавам те.

— И аз те обожавам, скъпа.

Разкопча полата й и я погали нежно.

Тя хвана ръката му и я плъзна по бедрото си.

Щеше да се озове в рая.

Зън-зън-зън-зън.

„Господи!“

— За теб е, Марк.

— Андрюз?

— Сър.

— Юлий.

„По дяволите!“

— Идвам.

8 март 1983, вторник

1:00

Мъжът, който стоеше в ъгъла на черковния двор, се опитваше да се стопли в студеното мартенско утро, като се пляскаше по гърба. Бе видял Джийн Хекман да го прави в един филм. Оказа се, че няма полза. Може би се нуждаеше от волтовата дъга на „Уорнър Брадърс“, която Хекман бе използвал. Обмисли въпроса, но продължи да се пляска по гърба.

Екипът за следене се състоеше от двама души: специален агент Кевин О’Мали и помощник-инспектор Пиърс Томпсън. Халт ги бе избрал поради това, че са способни и дискретни. Нито един от двамата не показа ни най-малък признак на изненада, когато директорът им нареди да следят техен колега от ФБР и да докладват на Елиът. Отдавна чакаха Марк да излезе от дома на Елизабет и О’Мали не го укоряваше. Пиърс напусна църковния двор и се присъедини към партньора си.

— Ей, Кевин, видя ли някой друг да следи Андрюз?

— Да. Матсън. Защо?

— Мислех, че се е пенсионирал.

— Така е. Предполагам, че старият Халт се подсигурява двойно.

— Може би си прав. Питам се защо ли Тайсън не ни каза?

— Ами, цялата операция е доста необичайна. Изглежда, че никой не казва нищо на никого. Можеш да попиташ Елиът.

— „Можеш да попиташ Елиът.“ Със същия успех можеш да попиташ и паметника на Линкълн.

— Или пък попитай директора.

— Не, благодаря.

Изминаха няколко минути.

— Дали да не поговорим с Матсън?

— Забрави ли специалните инструкции? Никакъв контакт с когото и да било. Той вероятно е получил същата заповед и ще докладва за нас, без да му мигне окото. Знаеш, че е гадняр.

О’Мали пръв видя Марк да излиза от къщата и можеше да се закълне, че е с една обувка. Така беше. Марк тичаше и агентът започна да го следи. „Трябва да внимавам“, помисли си О’Мали. „Андрюз сигурно ме е виждал и ще ме познае.“

Марк спря пред един уличен телефон. Преследвачът му се скри в сянката и продължи безуспешните си опити да се стопли. Бе благодарен на енергичната походка на Марк, тъй като тя му помогна малко.

Марк разполагаше само с две десетачета. Останалите лежаха на пода до дивана на Елизабет. Откъде ли се бе обадил директорът? Дали от Бюрото? Едва ли, какво ще прави там посред нощ? Не трябваше ли да вечеря с президента? Марк погледна часовника си. По дяволите, 1:15. Сигурно не е вкъщи; ако не, ще остане без монети. Марк си обу другата обувка. Изруга и подхвърли едното десетаче. „Ези — ще позвъня в Бюрото, тура — ще му позвъня вкъщи.“ Ези. Марк набра директния телефон на директора в Бюрото.

— Да.

— Юлий?

— Ела веднага.

Това не звучеше много дружелюбно. Може би току-що президентът му бе казал нещо важно или пък бе получил киселини от вечерята.

Докато вървеше забързано към колата си, Марк закопча копчетата на ризата си и оправи вратовръзката си. Единият чорап го притесняваше, изглежда, петата се бе изметнала. Отмина мъжа в сянката, стигна до колата си и се поколеба. Дали да се върне при Елизабет и да й каже… Какво да й каже? Погледна отражението си в стъклото, въздъхна дълбоко, изруга отново и седна в мерцедеса. Не бе имал време дори за един душ.