Читать «Да кажем ли на президента» онлайн - страница 58
Джефри Арчър
— Не си ли в отпуска?
— Да. Знаеш ли телефона на отец Грегъри?
— Кой е отец Грегъри?
— Гръцкият православен свещеник, на когото мистър Стамс се обаждаше от време на време. Мисля, че беше енорийският му свещеник.
— Да, да. Сетих се.
Марк зачака.
Тя провери в бележника на Стамс и му съобщи номера. Марк си го записа и затвори телефона. Разбира се, разбира се, разбира се. Колко глупаво от негова страна. Било е толкова очевидно. Минаваше полунощ, но трябваше да се обади. Набра номера. Телефонът иззвъня няколко пъти, преди да вдигнат.
— Отец Грегъри?
— Да.
— Всички гръцки православни свещеници ли носят бради?
— Да, това е правило. Но кой задава такъв глупав въпрос посред нощ?
Марк се извини.
— Специален агент Марк Андрюз. Стамс ми беше шеф.
Отец Грегъри, чийто глас досега звучеше сънено, веднага се пробуди.
— Разбирам, млади човече. Какво мога да направя за вас?
— Снощи ви се е обадила секретарката на мистър Стамс и ви е помолила да отидете в „Уудро Уилсън“ при един грък с рана от куршум в крака?
— Да, точно така… Спомням си, мистър Андрюз. Но някой друг се обади около половин час по-късно, точно когато тръгвах, за да ми каже да не си правя труда, защото мистър Казефикис бил изписан от болницата.
— Бил какво? — Марк повиши глас.
— Изписан от болницата.
— А този човек представи ли се?
— Не, не каза нищо повече. Предположих, че е от вашата служба.
— Отец Грегъри, може ли да се срещнем утре в осем сутринта?
— Разбира се, синко.
— Моля ви, не споменавайте на никого за този телефонен разговор, независимо за какъв се представя.
— Щом искаш, синко, добре.
— Благодаря ви, отче.
Марк затвори телефона и се опита да се съсредоточи. „Беше по-висок от мен, значи над един и осемдесет. Беше мургав или така ми стори поради расото? Не, имаше тъмна коса и голям нос. Да, спомням си, голям нос. Очи… не си ги спомням; голям нос, масивна брадичка, масивна брадичка.“ Марк записа всичко, което успя да си спомни. „Висок, едър мъж, по-висок от мен, голям нос, масивна брадичка, масивна брадичка…“ Не издържа повече. Главата му клюмна на бюрото и той заспа.
5 март 1983, събота
Марк не спеше, но и не беше съвсем буден. В главата му витаеха несвързани мисли. Първата, която му мина през ума, бе за Елизабет. Усмихна се. Сетне се сети за Ник Стамс. Намръщи се. Третата бе за директора. Сепна се и се изправи. Опита се да фокусира погледа си върху часовника. Успя да види само как се движи секундната стрелка: 6:35. Господи! Скочи от стола. Вратът и гърбът му се бяха схванали и го боляха. Все още бе облечен. Свали бързо дрехите си, втурна се в банята и си взе душ. Нямаше време да регулира температурата на водата. Проклет студ! Но поне го разбуди съвсем и го накара да забрави за Елизабет. Изскочи изпод душа и грабна хавлията: 6:40. Избръсна се набързо. По дяволите, поряза се на три пъти. Лосионът го защипа жестоко: 6:43. Облече се: друга риза, същите копчета за ръкавели, други чорапи, същите обувки, друг костюм, същата вратовръзка. Бърз поглед в огледалото: две от раничките все още кървяха леко. Майната им! Събра книжата от бюрото си, пъхна ги в куфарчето и хукна към асансьора. Късмет, беше на неговия етаж. Слезе долу: 6:46.
