Читать «Да кажем ли на президента» онлайн - страница 55

Когато слезе долу, Саймън вече бе обърнал колата, за да може Марк, по думите му, „да се измъкне бързо“. Подкара към Джорджтаун, зави надясно по Тридесета и спря пред дома на Елизабет Декстър. Малка къща от червени тухли, но много изискана. Или печелеше добре, или баща й я бе купил. Баща й, не можеше дори да си го помисли…

Застанала на прага, тя изглеждаше също така красива, както и във въображението му. Беше облечена в дълга червена рокля с висока яка. Подхождаше отлично на черните й коса и очи.

— Ще влезеш ли или ще стоиш там като разносвач?

— Ще стоя тук и ще ти се възхищавам. Знаете ли, докторе, винаги са ме привличали красивите и умни жени. Не мислите ли, че това говори добре за мен?

Тя се засмя и го въведе в прекрасния си дом.

— Ела, седни. Едно питие ще ти се отрази добре.

Марк избра бира. Когато Елизабет му я поднесе и седна, очите й бяха сериозни.

— Предполагам, че не искаш да си говорим за ужасната смърт на пощальона?

— Да, и то поради няколко причини.

Лицето й изразяваше разбиране.

— Надявам се, че ще хванете убиеца. — Отново го погледна право в очите. Стана, за да обърне плочата на стереоуредбата. — Харесва ли ти музиката? — безгрижно го попита тя.

— Не съм почитател на Хайдн. Луд съм по Малер, Бетховен, Азнавур. А ти?

Тя се изчерви леко.

— Когато не дойде снощи, се обадих в работата ти, за да проверя дали си там.

Марк остана приятно изненадан.

— Накрая се свързах с някакво момиче от твоя отдел. Ти беше излязъл и освен това тя ми каза, че си бил много зает, и затова не оставих съобщение.

— Това е Поли. Тя винаги е загрижена за нас.

— И е хубава? — Елизабет се усмихна самоуверено, като жена, която знае, че е красива.

— Да, но не колкото теб. Да оставим Поли. Хайде, вече трябва да си огладняла, а не съм забравил пържолата, която ти дължа. Запазил съм маса в „Тио Пепе“ за девет. Какво ще кажеш?

— Отлично. Предполагам, че трудно си успял да намериш място за паркиране, така че по-добре да се разходим дотам.

— Идеално.

Вечерта бе хладна и ясна. Марк имаше нужда от чист въздух. Това, от което нямаше нужда, бе непрестанният подтик да се обръща назад.

— Друга жена ли си търсиш? — подразни го Елизабет.

— Не. Вече няма защо да търся. — Тонът му бе небрежен, но знаеше, че не е успял да я заблуди. Внезапно смени темата. — Харесваш ли работата си?

— Работата си? — Тя изглеждаше изненадана, сякаш никога не бе мислила за това. — Искаш да кажеш, живота си? Тя е почти целият ми живот. Поне досега.

Погледна Марк със сериозно изражение на лицето.

— Мразя болницата. В нея цари бюрокрация. Тя е стара и мръсна и е пълна с дребни администратори, които не си мърдат пръста, за да помогнат на хората. За тях това е просто начин да си изкарват прехраната. Веднъж ми се наложи да си подам оставката, за да накарам управата да позволи на един старец да остане в болницата. Нямаше дом, в който да се прибере.

Вървяха по Тридесета улица и Елизабет продължаваше да говори за работата си. Беше въодушевена и Марк я слушаше с удоволствие. Тя бе приятно самоуверена, без следа от злобата и горчивината, които обезобразяват толкова много работещи жени. Разказваше му за някакъв сантиментален югославянин, който, докато тя преглеждала раната му под мишницата, пеел неразбираеми славянски песни за любовта и накрая в некоординиран изблик на страст я целунал по лявото ухо.