Читать «Да кажем ли на президента» онлайн - страница 129

Марк се намираше на около метър от сенатора Дънкън, когато го чу да вика и да пада. Марк се хвърли върху него и вторият куршум одраска рамото му. Сред сенаторите и официалните лица настъпи паника. Посрещачите се скриха бързо в сградата. Появиха се трийсетина агенти на ФБР. Директорът бе единственият, който остана на стъпалата, спокоен, без да помръдне, загледан в крана. Ненапразно го бяха нарекли Халт.

— Може ли да попитам къде отиваме, Стюарт?

— Да, господин президент. В Капитолия.

— Но това не е обичайният маршрут.

— Така е, сър. Ще се движим по Конститюшън авеню до „Ръсел билдинг“. Край Капитолия има малък проблем. Някаква демонстрация на Националната оръжейна асоциация.

— Значи се измъквам, а? Като страхливец?

— Не, сър, ще ви вмъкна през сутерена. Просто мярка за сигурност, а и за ваше собствено удобство.

— Това означава, че ще трябва да използвам онова проклето метро. Още когато бях сенатор, предпочитах да вървя пеша отгоре.

— Разчистихме пътя, сър. Ще пристигнете навреме.

Президентът измърмори нещо и погледна през прозореца, а в противоположната посока профуча една линейка.

Сенаторът Дънкън умря, преди да стигне болницата. Превързаха ръката на Марк. Той погледна часовника си и се засмя. Беше 11:04 — щеше да живее.

— Търсят ви по телефона, мистър Андрюз.

— Марк?

— Сър.

— Чувам, че си добре. Радвам се. С прискърбие трябва да ти съобщя, че Сенатът е излязъл във ваканция от уважение към сенатора Дънкън. Президентът е потресен, но смята, че точно сега е моментът да се гласува законопроектът. Така че сега всички отиваме на обяд. Съжалявам, че не си с нас. Хванахме и тримата — Матсън, виетнамеца снайперист и един дребен мошеник на име Тони Лорайдо. Може би има и други. Ще те уведомя по-късно. Благодаря ти, Марк.

Директорът затвори, преди Марк да успее да му отговори.

19:00

Марк пристигна в Джорджтаун в седем вечерта. Следобед бе присъствал на погребението на Саймън и бе изказал съболезнованията си на потресените му родители. Те имаха още пет деца, но това не бе утешение. Мъката им разпали в Марк жаждата за живот.

Елизабет бе облечена в червената копринена блуза и черната пола, които носеше, когато се запознаха. Заля го с поток от думи.

— Не разбирам какво е станало. Баща ми се обади и каза, че си се опитал да спасиш живота на сенатор Дънкън. Какво си правил там? Баща ми беше много разстроен от стрелбата. Защо си го следил? Той бил ли е в опасност?

Марк я погледна право в очите.

— Не, той не беше замесен по никакъв начин. Така че да не започваме отново.

Тя все още не разбираше.

Когато пристигнаха в Rive Gauche оберкелнерът ги посрещна с отворени обятия.

— Добър вечер, мистър Андрюз, радвам се да ви видя отново. Не си спомням да сте резервирали маса.

— Не, тя е на мое име, доктор Декстър — каза Елизабет.

— О, да, разбира се. Заповядайте.

Вечеряха миди на скара и пържола без гарнитура с две бутилки вино.

По пътя към дома й Марк пя почти през цялото време. Когато пристигнаха, той я хвана здраво за ръка и я въведе в тъмната дневна.