Читать «Да кажем ли на президента» онлайн - страница 111

Марк се върна тичешком при асансьора и зачака нетърпеливо. Когато слезе в сутерена, се втурна към входа на подобните на лабиринт тунели, които свързваха всички сгради на Капитолия. Подмина магазинчето за цигари и се насочи към големия надпис: „Подземна железница до Капитолия“. Влакчето без покрив, но с купета, се готвеше да тръгне. Марк се качи в последното купе и седна срещу двама сенатски служители, които с чувството за някакво превъзходство обсъждаха един или друг законопроект. След няколко минути звънецът оповести пристигането им и влакчето спря под сградата на Сената. „Сладък живот“, помисли си Марк. „На тези момчета не им се налага да скитат из студения и жесток свят. Просто си се возят напред-назад между разните гласувания и обсъждания.“ Сутеренът от тази страна на Капитолия изглеждаше досущ като онзи от другата — боядисан в мръсножълто, с открити водопроводни тръби. И автомат за „Пепси“. В „Кока-Кола“ сигурно са побеснели от яд, че „Пепси“ е получила концесията за Сената.

Марк се изкачи с ескалатора и зачака пред обществения асансьор, докато неколцина мъже, изпълнени със съзнанието за собствената си значимост, влязоха в асансьора с надпис: „Само за сенатори“.

Марк слезе на партера и се огледа объркан. Накъдето и да се обърнеше, виждаше само мраморни сводове и коридори. Къде, по дяволите, се намираше сенатската трапезария? Попита един от полицаите.

— Тръгнете направо, после свийте в първия коридор вляво. Тесен е, първият, който стигнете — посочи той.

Марк му благодари набързо и откри тесния коридор. Подмина кухните и вратата, на която пишеше: „Вход забранен — само за журналисти“. Точно срещу него, с големи букви пишеше: „Само за сенатори“. Мина през отворената врата и се озова в преддверие, украсено със свещник, розов килим на фигури и зелена кожена гарнитура. Над всичко това доминираше ярко изрисуваният таван. През друга врата Марк успя да види бели покривки, цветя и изискани блюда. На прага застана жена с вид на почтена матрона.

— Какво мога да направя за вас? — попита тя и повдигна въпросително вежди.

— Пиша дипломна работа за живота на сенаторите.

Марк извади портфейла си и показа картата си от Йейл, като прикри с пръст срока на валидност.

Дамата не изглеждаше впечатлена.

— Искам само да погледна залата. Просто да усетя атмосферата.

— Но в момента няма сенатори. В сряда по това време обикновено е така. В четвъртък заминават на продължителен уикенд в родните си щати. Единственото, което задържа някои от тях тук, е този законопроект за контрол върху оръжията.

Марк успя да стигне средата на залата. Една сервитьорка почистваше масите. Усмихна му се.

— Сенаторите подписват ли се за храната? Или плащат в брой?

— Почти всички се подписват и плащат в края на месеца.

— А как следите това?

— Много просто. Водим дневник.

Тя посочи огромната книга, на която пишеше „Сметки“. Марк знаеше, че в онзи ден тук са обядвали двайсет и трима сенатори, защото техните секретарки му го бяха казали. Дали друг сенатор не бе сторил същото, без да си прави труда да уведомява секретарката си? Скоро щеше да разбере.