Читать «Да кажем ли на президента» онлайн - страница 107

— Две минути и трийсет секунди ще ни бъдат достатъчни — отвърна Ксан.

— Не е ли малко, а? — попита сенаторът, който продължаваше да се поти.

— Може би, но тогава ще се наложи да го забавите по стъпалата, защото не желаем Ксан да рискува повече от необходимото — отвърна председателят. — Колкото по-дълго стои извън прикритието си, толкова по-голяма е вероятността хеликоптерите на Сикрет Сървис да го открият.

Сенаторът се обърна към Ксан.

— Каза, че си репетирал всеки ден?

— Да — отговори виетнамецът. Все още нямаше причина да използва повече думи от необходимото, дори когато се обръщаше към американски сенатор.

— Тогава защо никой не те е забелязал да носиш пушка или поне калъф за пушка?

— Защото щом се върнах от Виена, я закрепих за платформа на връх на кран на сто и дванайсет метра над земя и никой не може да я достигне.

— А не могат ли да я забележат?

— Не. Аз в жълт гащеризон и пушка на осем части, боядисани в жълто и закрепени на дъно на платформа. Дори със силен бинокъл изглежда като част от кран. Когато взе снайпер последен модел от доктор Шмид от „Хелмут, Хелмут & Шмид“, дори той бе изненадан от кутия жълта боя.

Всички се разсмяха, с изключение на сенатора.

— Колко време ще ти е нужно, за да я сглобиш? — Той продължи да търси пропуск, нещо, което винаги правеше, когато в сенатските комисии разпитваше така наречените експерти.

— Две минути, за да сглобя пушка, и трийсет секунди, за да заема стрелкова позиция. Още две минути, за да разглобя оръжие и да го скрия отново. То е „Вомхофе Супер Експрес“ 5,6/61 мм. Използвам петграмови куршуми, изстрелвани със скорост от 1060 метра в секунда или с енергия от 1343 метра на килограм, което, сенаторе, на непрофесионален език означава, че ако няма вятър, от двеста метра ще уцеля Кенеди три сантиметра над челото.

— Доволен ли сте, сенаторе? — попита председателят.

— Да, мисля, че да — отвърна той и потъна в мрачно мълчание. Продължи да бърше челото си. Изведнъж се сети за нещо друго и тъкмо да попита, вратата се отвори и Матсън влетя в стаята.

— Съжалявам, шефе. Разследвах нещо.

— Дано да е добро — рязко каза председателят.

— Може да е лошо, много лошо — отвърна Матсън.

Всички го погледнаха разтревожено.

— Добре, да го чуем.

— Казва се Марк Андрюз.

— И кой е той? — попита председателят.

— Агентът на ФБР, който е отишъл в болницата заедно с Колвърт.

— Може ли да започнем отначало? — попита председателят.

Матсън пое дълбоко дъх.

— Знаете, че непрекъснато ме тормозеше една мисъл — защо Стамс е отишъл в болницата заедно с Колвърт — просто няма смисъл… човек с неговия ранг.

— Да, да. — Председателят нямаше търпение.

— Е, добре, Стамс не е ходил там. Жена му ми каза. Отбих се при нея да й изкажа съболезнования и тя ми разказа всичко, което Стамс е правил онази вечер, включително и за мусаката. От ФБР я предупредили да не говори с никого, но тя мислеше, че все още съм в Бюрото и бе забравила или може би не е знаела, че със Стамс не бяхме в добри отношения. Поинтересувах се от Андрюз и го следих през последните четиридесет и осем часа. Според Вашингтонското бюро той е в двуседмичен отпуск, който обаче прекарва по много странен начин: видях го в централата на ФБР, излиза с една лекарка от „Уудро Уилсън“, души около Сената.